Тим Грин - Страшният съд

— Ами ако поиска да говорим по въпроса?

— Ще му кажеш, че не можеш да говориш. Че ти е необходимо известно време. Така се прави с подобни неща.

— Той знае — изплъзнаха се думите от устните ми.

— Хайде сега, Тейн — рече тя. — Имаш работа за вършене. Ще те взема към седем.

Казах й „добре“ и влязох вътре, след което свиках общо съвещание в кабинета си. Когато се събрахме, се обадих на президента на „Кон Трак“ да му съобщя, че възлагаме поръчката за „Гардън Стейт“ на неговата компания и че искаме да започнат веднага. Той бе доволен, но не се справи със задачата да се престори на изненадан. Уговорихме се юристите да подготвят документите по сделката до края на седмицата.

Имах повече електронни писма, отколкото можех да прочета, трябваше и да издиктувам няколко писма и това ми подейства оздравително — просто да вървя напред, да се занимавам с писмената работа упорито като термит. Някъде по средата на цялата тази дейност изведнъж установих, че не виждам. Осветлението не беше запалено, а навън вече се здрачаваше. Запалих лампите и продължих. Малко след това вратата на кабинета ми се отвори.

— Извинявай — рече Бен и се пльосна на креслото с кожена тапицерия пред писалището ми. — Но това е лудница.

Погледнах го за миг, ръцете ми стискаха здраво дръжките на стола. Вентилационният отвор на тавана жужеше тихо, а навън свистеше трафикът по улицата.

— Няма нужда да се извиняваш — рекох. — Спомняш ли си как се състезавахме всеки ден през лятото по онази дълга две мили писта?

Той поклати глава и рече:

— Знам. Въпросът не е в това, че са избрали теб, вместо мен. Въпросът е, че просто не мога да повярвам.

— Майк Алън ми каза, че Джеймс би желал да довършим работата. „Гардън Стейт“ бе неговият магнум опус — най-голямото дело в живота му. Разбирам какво имаш предвид, но дай просто да го построим.

Бен ме погледна, озадачен.

— Аз просто не смятам, че Скот…

— Бен — рекох и погледнах към документите пред себе си и извадих един лист. — Не мога да го направя. Трябва да преодолеем белезите. Те зарастват. Искам да отидеш утре на строителната площадка. „Кон Трак“ започват да копаят в понеделник.

— „Кон Трак“ ли?

— Те дадоха най-ниска цена — отвърнах.

— А аз си мислех, че „О Би Джи“ ще вземат поръчката, защото са местна компания.

— „Кон Трак“ дадоха ниска цена — рекох и запрелиствах книжата пред себе си. — Току-що говорих с Ланс Парсънс. Сделката е сключена.

Намерих копие от договора с „Кон Трак“ с бележките на Джеймс в полето и вдигнах глава. Бен гледаше покрай мен към прозореца. Изчаках го.

Той кимна и се изправи.

— Ей — рече той, — спомняш ли си как подпалихме наблюдателната кула на треньора?

— Аха — отвърнах и се размърдах на място.

— И ни прибраха всички, а аз им казах, че аз съм го направил и че не познавам другия — някакъв пиян колега, с когото съм се срещнал на улица „Маршъл?“

— Защото идеята бе твоя — отвърнах. — Това каза, а аз трябваше да плащам за пиците и бирите до края на годината.

— Да, идеята беше моя — каза той. — Но това не е единствената причина да го направя. Направих го, защото беше мой приятел и така трябваше да постъпя.

Погледнах го, изстисках една усмивка, но знаех, че изражението ми бе глупаво.

— Скот е и мой приятел — рекох.

— Да, знам.

— Мама винаги казваше, че е хубаво, когато на погребение вали — казвам.

— Ние винаги пускаме музика — отвръща той. — За повишаване на духа.

— Мисля си, че след като някой бъде погребан, следващият път, когато завали, ще те натъжи отново.

— Смяташ ли, че това е вярно?

— Не знам — казвам. — Но си мисля, че всеки път, когато погребвах някого, валеше.

Усещах мъглата на дъждеца по лицето си. Валеше тихо и небето бе доста светло. Повечето листа на дърветата обаче бяха увехнали и изпадали, тъй че свистенето на капките бе по-силно, отколкото обичайното. Бях прегърнал Джесика, а с другата ръка стисках голям чадър и се мъчех да предпазвам и двама ни. С всяка стъпка изпод обувките ми в тревата изригваха малки гейзери. Щяха да се нуждаят после от лъскане.

Ковчегът блестеше под покрова от розови рози, свещеникът размахваше напред-назад кадилница с тамян и напяваше на латински. На отсрещната страна на гроба бе семейството. Съпругата на Джеймс Ива и другите му деца. Всичките пораснали. Всички — живеещи в различни места на страната, като Далас, Палм Бийч, Сан Диего. Отдясно на Ива имаше празно място. Там, където би трябвало да бъде Скот.