Тим Грин - Страшният съд

Лицето на Джони бе зачервено почти колкото изкривената му копринена вратовръзка и надипления пояс. Издаде гърлен звук и ме прегърна, отърквайки лицето ми с четината си. Представи съпругата си — Тина. Джесика се ръкува с нея, но гледаше към Джони с онази характерна и за двама им усмивка.

— Хубав е животът, нали? — рече Джони, намигна ми, удари ме леко с юмрук по рамото и ливна част от червеното вино от чашата си. — Какво ще кажеш за всичко това? Опита ли от онези опашки от омари?

Прегърна голото рамо на жена си и го привлече към себе си.

— Знаеш ли, много обичам хубавите опашки.

Тина го плесна по ръката и отърка муцунка в ухото му.

— Обичаш ли омари? — попита той Джесика.

— Разбира се — отвърна тя и вдигна чашата си като за тост, преди да отпие. Прозя се.

— Тогава вие двамата трябва да дойдете с нас — рече той и кимна с едрата си глава към вратата, близна показалеца си и докосна врата си.

— Тук сме с някои от хората на „Кинг Корп“ и инвестиционни банкери — отвърнах и откъснах парче месо от котлета си. — Но благодаря все пак.

— Е, дошли сте с тях, но ще си тръгнете с нас — каза той и сви рамене. — Имам едно място, което много ще ви хареса. Не е толкова шумно като това. Малко място в Ийстсайд. Истинският Ню Йорк. Сума телевизионни звезди ходят там. Топят опашките в капикола 8 8 Италианско ястие от свинска плешка и сос. — Б.пр. с малко зехтин и ги поливат с грапа.

Джони целуна връхчетата на пръстите си.

— Хайде — каза той. — Ще бъдете мои гости. И Антъни Конджеми ще е там.

— Кой? — попитах.

— Онзи от „Млади и неспокойни“ — отвърна Джесика.

— Аха — каза Джони. — Същият.

— Тук сме с други хора — повторих и хвърлих кокала върху чинията, след което взех нова чаша шампанско от подноса на преминаващия покрай нас сервитьор. Намигнах му. — Но благодаря все пак.

Лицето на Джони потъмня. Огледа се.

— Наистина ли? Е, няма да усетят липсата ви, нали? Хайде.

Отмести поглед от лицето ми, обърна се и прегърнал жена си през рамо, се заклатушка към изхода.

Джесика се усмихна като малко момиченце, повдигна вежди и стисна ръката ми.

— О, хайде да вървим. Истинският Ню Йорк. На сто милиарда мили от кравешкия тор.

Поклатих глава, но като ме дръпна за ръкава, я последвах.

Отвън Джони го чакаше лимузина — дълъг мерцедес с двама мъже на предните седалки — и двамата като гардероби. Седнахме на седалките срещу барчето. Джони седна отзад и протегна крака, бомбетата на обувките му — в различни посоки, под надигнатите крачоли на панталоните му над чорапите се мярнаха космати крака. Жена му загърна плътно шията си с червена лисица и се сгуши в него.

— Пийнете нещо — каза Джони и посочи барчето.

— Какво се пие в тези коли? — попита Джесика.

— „Грей гус“ — отвърна той. — Има изстудени чаши в хладилника. И аз ще пийна с теб.

Тина издаде долната си устна напред, погледна Джесика с унилите си очи, докато двамата вдигаха тост.

Пътуването бе кратко. Ресторантът бе с малка, остъклена фасада на Трета улица и беше доста късно, тъй че трафикът бе рехав и лимузината съумя да спре току пред заведението. Преди да успеем да излезем, още двамина хипопотами в смокинги изскочиха от ресторанта и отвориха вратите за Джони.

Беше дълго и тясно помещение, препълнено с хора. Димът се виеше към тавана и мъглата бе доста гъста. Виждаха се огънчетата на пури, осветяващи яки челюсти, златни копчета за ръкавели, часовници и пръстени с диаманти. Гърлен смях, досущ като репликите на онези, които приветстваха Джони, надигайки се от местата си, целуваха го по бузите и го прегръщаха силно.

— Издават същите звуци, сякаш са седнали върху тоалетната — прошепнах в ухото й.

Джесика смръщи носле.

— Вий с Джони ли сте? — попита възрастна жена с високо вдигната къдрава коса и очила с дебели лещи. Кимнахме утвърдително и тя пое палтата ни с тънката си като птичо краче ръка и ги притисна към себе си като наръч дърва. След което каза: — Насам.

В дъното имаше голяма кръгла маса с табелка „Запазена“ по средата на бялата покривка. Жената взе табелката, вълненото палто на Джони, лисицата на жена му и изчезна през малка врата в дъното. Поръчахме питиета на млад сервитьор, който въртеше средното копче на ризата си. Трима души зад бара изпълниха поръчката ни.

Онези, които не бяха успели да се прегърнат с Джони по пътя му, се наредиха на опашка на главния проход между масите, за да могат да се видят с него за малко пред масата ни. Той ни ги представи. Съдия, който не бе съдия. Счетоводител с висящо дело за борчове. Актьор на име Конджеми, когото всички освен мен познаваха; той целуна ръка на Джесика. Събирач на средства за предстоящата предизборна кампания на губернатора, както и много по-млади мъже с пригладени назад напомадени коси. Часовници ролекс, силни нюйоркски акценти и вратовръзки „Хермес“ за по четиристотин долара.