Тим Грин - Страшният съд

Вратата се отвори рязко. Джесика и Майк Алън. Смееха се с глас и смехът им изведнъж секна, като ме видяха.

— Тейн? — рече Джесика, направи крачка напред и спря.

В последвалото неловко положение се опитах с все сили да се усмихна.

Майк пристъпи напред и рече:

— Хей, да не би да празнуваш без нас, а?

Ченето ми увисна. Майк протегна ръка.

— Поздравления — рече ухилен. — Знаех си, че ще успееш.

— Аз… благодаря ти.

— Не, аз ти благодаря — каза Майк и улови Джесика за лакътя. — Не съм ви казал още това, но вие двамата ще ударите камбанката на откриването в четвъртък. Ще го предават по CNN . И ще ти кажа, че имаш страхотна жена.

Джесика преплете пръсти пред гърдите си, огъна ги назад.

— Не и аз — каза тя. — Няма да се показвам по телевизията.

Майк й кимна, все още усмихнат. Взе две чаши за шампанско от подноса и ми ги подаде. Налях.

— Защо си мокър? — попита той, докато подаваше едната чаша на Джесика.

— Просто реших да обмисля всичко и тръгнах пеша — отвърнах и напълних и своята чаша. — Нямах представа, че дъждът е толкова силен.

— Има доста за обмисляне — рече Майк и вдигна чашата си. — За „Кинг Корп“, за мъжа, който я основа, и за мъжа, който ще й вдъхне нов живот.

Чукнахме се и отпихме. Джесика ми хвърли един поглед над ръба на чашата си.

— Майк ще ни води на вечеря — рече тя. — Защо не се преоблечеш?

— Разбира се — отговорих и оставих празната си чаша.

— Вие пийнете по още едно. Връщам се след секунди.

Съблякох се и бях вече под горещия дух, когато тя влезе.

— Какво стана?

— Къпя се — рекох.

— Къде беше?

— Видях Бен.

— И?

— Джесика — казах й и посегнах да уловя ръцете й. — Мисля, че той знае.

— Знае, че си главен изпълнителен директор. Това знае — рече тя шепнешком, но с напрегнат глас. — Само това би могъл да знае. Всичко ще е наред.

Поклатих глава.

— Продължавам да го виждам. Джеймс. Как се бори с мен. Кръвта. Гади ми се.

— Смяташ ли, че щях да се омъжа за теб, ако не беше силен? — попита тя. — Ти си силен.

— Съжалявам.

Тя положи длан върху бузата ми и ме целуна леко.

— Побързай, чуваш ли? Просто продължавай напред. Не си мисли за нищо друго, освен за това да се облечеш, за вечерята. За простички, глупави неща.

Повярвай ми — продължи тя и ми показа гладкия белег върху дланта си. — Понякога се случват ужасни неща. Но ако продължиш напред, те избледняват.

Оставих горещата вода да отмие вонята на метрото от кожата и косата ми, избърсах се бързо. Дрехите ми бяха приготвени върху леглото. Маслиненозелен костюм. Ръждивочервената вратовръзка, която тя харесваше толкова много. Чисти кафяви обувки и подхождащият им колан. Насилих се да се усмихна, когато отидох при тях, този път успях да възпроизведа звук, подобен на смях, тъй че изглеждаше, че ми е приятно. Джесика се бе преоблякла в зелена сатенена рокля с дълбоко деколте. Беше вдигнала косата си, така се разкриваше шията й и загатнатите извивки под нея. Контрастът с обичайното й облекло бе поразителен.

Майк ни заведе в „Левър Хаус“ — дълъг, бял тунел със стени като пчелни пити и дълбоки сепарета. В края на помещението имаше трапецовидна дупка в стената и повдигната върху подиум дълга маса за празненства — почти като сцена, която всички да виждат. Нашата маса. Много от членовете на борда се присъединиха към нас, някои — със съпругите си. Изглежда всички се познаваха. Аз продължавах да очаквам Бен и пиех шампанското като вода, но той изобщо не се появи.

Вниманието на цялото заведение бе насочено към нас. Очите на Джесика искряха, беше ме прегърнала през рамо, от време на време си играеше с косата ми или докосваше с устни ухото ми. По някое време сервитьорът постави пред мен парче от изпечена на скара риба тон. Излапах го на едри хапки, с мъка ги преглъщах и ги отпращах към бездната на разстроения си стомах. Усещах как виното ме сгрява. Ушите ми зажужаха тихо и обгърнах с пръсти крака на Джесика. Тя се изкикоти.

И двамата бяхме пияни.

В средата на залата един мъж излезе от сепарето си, тръгна към тоалетната и привлече вниманието ми. Беше едър и як. С бяла грива коса. Устните ми пресъхнаха. Стиснах силно очи и ми се поиска рибата да си остане на мястото, в стомаха ми, преди да ги отворя отново.

— Стига, Тейн — рече Джесика и отблъсна ръката ми от крака си.

— Джеймс — рекох полугласно, когато мъжът изчезна в тълпата около бара.

— Десертът — каза Джесика тихо. — Какво ще вземеш? Погледни менюто.