Тим Грин - Страшният съд

— И аз мисля така — рекох, тонът ми бе снишен като неговия, гледах върховете на обувките си и кимах, прехапвах устната си отвътре, за да не издам ликуването си.

— Знаеш, че той изгради компанията — както се казва от един багер и две лопати в началото. Този проект бе делото на живота му. Тъй че връщай се там и не се оставяй да те объркат. Трудна работа. Но виж, не мога да кажа, че сделката е приключена, ала бих могъл да река, че държа много на нея.

— Ами Скот? — попитах.

Зениците му се разшириха и отвърна:

— Не смятам, че той го е направил, но не можем да рискуваме със сроковете. Тази работа вече е задвижена. Мисля, че все пак ти си най-подходящият човек.

— Благодаря ти, Майк.

— Спомняш ли си, когато върна онази отразена топка и победихме отбора на флота? Ти я спаси и ние победихме. Хайде!

Майк ме прегърна през рамо, минахме през тясно мраморно фоайе и той ме въведе в дълга, с висок таван зала, в която доминираше махагонова маса и голяма скулптура от „Тифани“. Около масата седяха членовете на директорския съвет. Осемнайсет души. Повечето мъже, по-възрастни, облечени в закопчани догоре тъмни костюми.

Усмихнах им се и поех дълбоко дъх.

Бях уморен, но силен. Натъжен, но изпълнен със сила.

Въпреки шантавата ситуация, в която се намирах, това бе най-хубавият ми миг като човек.

Докато слизахме надолу, в асансьора се качиха още неколцина души, всички се отместваха безшумно, за да им направят място, забили погледи в пода. Когато вратите се отвориха към фоайето, аз излязох пръв и усетих вълната подире си. Някой ме настъпи по петата и като извърнах глава, се блъснах в някого. Достатъчно силно, за да усетя твърдостта на костта.

Инстинктивно посегнах да го уловя, да не падне, мрънках извинения, които мигновено секнаха, когато видях кой бе той. Сините очи на Бен бяха широко отворени, примигна иззад квадратните си очила. Върху дългия му черен шлифер блестяха капчици от дъжда. Него не го бяха чакали с чадър на входа.

— Какво правиш? — попитах.

— Бордът — отвърна и сви рамене. Устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Няма да отменят първоначалното предлагане на акции — рекох.

— Знам.

— Искат аз да поема управлението на „Кинг Корп“.

— Може би — отвърна той.

Опита се да ме заобиколи, но аз застанах пред него.

— Няма „може би“ — рекох. — В този момент го гласуват.

— Така ли ти казаха? — попита той. — Ще видим.

Поизправих се и го погледнах от горе на долу. Той прехапа устната си от вътрешната страна и се шмугна покрай мен.

Излязох от сградата и махнах на шофьора си, казах му да ме чака зад „Палас“. Подложих се на влажния студен въздух и разхлабих вратовръзката си.

След като изминах разстояние от няколко пресечки, напъхах ръце в джобовете на сакото. Краката ми бяха мокри, мокасините „Бали“ бяха лъскави, но инак — пълен боклук. Побиха ме студени тръпки. Таксита свистяха по улицата и спираха със свирене на гумите на светофарите, чиито светлини бяха като размазани в ситния като мъгла дъждец. В далечината зави сирена и сцената на убийството отново изплува в съзнанието ми. Извадих клетъчния си телефон и набрах номера на шофьора, изчислявах наум колко разстояние бе изминал и колко време щеше да му отнеме да се върне. Свързах се с гласовата поща.

Пред мен имаше станция на метрото. Спуснах се тичешком по стълбите, блъсна ме една едра жена с маратонки и найлонова шапка за баня на главата. Отвратителна воня на гнилоч се носеше от лекия ветрец, изпомпвана навън и навътре в тунелите от пулсациите на влаковете. Погледнах окачената на стената карта. Някак си бях успял да пребродя цялото разстояние до зелената линия. Чух зад себе си някой да се смее досущ като Джеймс. Почувствах киселини в стомаха си. Взех шестицата до гарата Гранд Сентръл и се оставих тълпата да ме изхвърли нагоре към мократа улица; небето бе по-тъмно, отколкото като влизах в метрото.

Портиерът на „Палас“ се поколеба, преди да ми отвори, след това ме проследи с поглед, докато прекосявах мокър мраморното фоайе. В асансьора се взрях в огледалото в слепналата се коса и изпъкналите очи на треперещия маниак в прогизнал тъмен костюм. Това бях аз.

Всекидневната на апартамента ни гледаше към „Парк авеню“. На масичката пред тапицирания с кадифе диван имаше сребърна купа. От гънките на бяла ленена кърпа се подаваше гърлото на бутилка шампанско. Издадох звук, който можеше да мине за смях и се заех със златистата обвивка, искаше ми се да пийна нещо. Тапата рикошира в кристалния полилей и предизвика тих звън.