Тим Грин - Страшният съд

— Коя фирма не беше подала офертата си? — попита Бен.

— „Кон Трак“ — отвърнах. — Офертата пристигна тази сутрин.

— И никой от вас не се е чувал със Скот? — попита Маккарти и отново насочи химикалката си.

— Не.

— Бен ми каза, че ножът бил на Скот.

— А на мен Бъки ми каза, че всеки би могъл да го вземе — рече Маккарти.

— Мисля, че го държеше заключен — вметнах. Видях думите „ТРИМА ПРИЯТЕЛИ“ върху листа и се опитах да разчета нещо около тях.

— Къде?

— Цялото семейство… те си имат лични гардероби. Големи като килери, където си държат екипировката. Бъки може да ви ги покаже.

— Не спомена за такова нещо — каза Маккарти и продължи да пише.

На вратата се почука. Той излезе иззад писалището си и отвори.

— Капитанът те вика — прошепна напрегнато жената от рецепцията.

— Водя разпит.

— Веднага — рече тя. — Той каза „веднага“. Да те заведа веднага при него.

Маккарти ни се усмихна и каза:

— Извинете.

— Какво правиш? — попита Бен, след като вратата се затвори.

— Какво?

— Какво правиш? — повтори той. — Знаеш, че Скот никога не би го направил.

— Беше доста ядосан — казах. Погледнах го. Той скръсти ръце, тъй че и аз скръстих моите. — Виж какво. Нямам представа. Просто отговарям на въпросите. Не ставай глупак.

— Ти не ставай.

След това не говорихме. Не мина и минута и вратата отново се отвори. Този път Маккарти не влезе вътре.

— Тейн — рече той, лицето му бе зачервено, — бихте ли дошли с мен?

— Разбира се.

Сърцето ми биеше като лудо, а в ушите ми бучеше прибоят на океана. Дори не погледнах към Бен. Просто се стараех да изляза от стаята, без да се препъна.

Последвах Маккарти покрай няколко бюра и по коридора. Той отвори някаква врата. Вътре имаше дълга маса, две пластмасови чашки с кафе и зад тях бяха жените от ФБР.

— Казаха, че летели до Сиракюз тази сутрин — казвам, — за да се срещнат с Джеймс. Човече, лицето на онзи Маккарти почервеня като рак. Човек можеше да види как мърдат мускулчетата на челюстите му. Изглеждаше така, сякаш сам щеше да си строши зъбите. Току-що му бяха измъкнали случая от ръцете. Нали разбираш, специалните отряди на БОП и прочее.

— Значи не смяташ, че е било съвпадение, че те са били там? — пита той.

— Така предположих. Беше странно обаче как непрекъснато се появяваха, когато трябва.

— Вещици, значи?

— Ами може и да са.

— А приятелят ти?

— Бен ли? Видях го чак на следващия ден — отвръщам. — Което ме устройваше. А тогава, когато го видях, нямаше нужда да се безпокоя за приятелските ни отношения. Този кучи син.

Седнах на дървения стол срещу двете вещици от другата страна на масата. Аманда, червенокосата, затвори вратата и седна до партньорката си. Седяха зад малка масичка. Аманда, облечена в кафяв костюм, изглеждаше като бизнесдама. Дороти беше с яке и онази накъдрена сива коса бе завързана отзад. Между двете имаше мръсен прозорец. Не беше огледално стъкло или нещо подобно, през него просто се виждаха голите дървета и някакви железопътни релси. Също като Маккарти, двете държаха подложки за писане, а върху масичката, близо до мен, бе поставен малък магнетофон.

— Какво можеш да ни кажеш за снощи? — попита Аманда.

— За Джеймс ли става дума, или за Джони Г.?

— Може би и за двамата — каза Дороти и си записа нещо.

— Или за Скот?

— Защо за Скот? — попита Аманда, погледна към листите си, после — към мен.

— Детектив Маккарти каза, че тръгнал от хижата и много бързал. А Джеймс е бил убит с неговия нож, нали? Не е нужно човек да е адвокат Пери Мейсън…

— Много си умен, а? — каза Дороти.

— Достатъчно, за да видя очевидното — отвърнах и се насилих да се усмихна.

— Колко е очевидно къде си бил? — попита Дороти.

— В смисъл, че смятате, че имам нещо общо с това? — рекох, положих длан върху гърдите си и се усмихнах широко.

— В смисъл — за протокола — каза Дороти и вдигна химикалката си.

— Бях с жена си — отвърнах. — В леглото. Достатъчно очевидно ли е?

— Какво можеш да ни кажеш за Скот? — попита Аманда.

Разказах им, като се опитвах да не изпадна в излияния.

И това сработи. Просто продължавах да повтарям историята така, както ми бе казала Джесика, и колкото повече я повтарях, толкова повече увереност придобивах в нея, толкова повече изглеждаше, че се е случило точно така. Беше почти като лепило, като онази невзрачна течност, която изведнъж слепва здраво два големи картона. Те ме гледаха вторачени и кимаха. От време на време се споглеждаха, сякаш знаеха нещо. Но не за мен. Продължаваха да ме разпитват за Скот. Питаха ме дори дали е възможна някаква връзка между него и профсъюза и Джони Г. Трябваше да кажа, че в този бизнес всичко е възможно.