Тим Грин - Страшният съд

Кабинетът на Бен бе отвъд широко пространство, заето с шкафове за документи и бюра на секретарки. Вратата му бе отворена и видях, че говореше по телефона, вдигнал крака върху писалището си. Махнахме си за поздрав и продължих по пътя си. Моят кабинет бе до този на Скот. Неговият бе изцяло остъклен и видях празното писалище.

Поздравих секретарката му и я попитах дали го е виждала.

— Той беше снощи в хижата — рече с усмивка тя. — За десет обаче има насрочено заседание с управата на „Джет“, тъй че можете да се свържете с него по клетъчния му телефон, докато пътува за насам.

Благодарих, влязох в кабинета си и тихо затворих вратата. Имах си самостоятелна тоалетна зад него. Наведох се над тоалетната чиния и повърнах закуската си. Пуснах водата, мъчех се да си поема дъх, примигвах при вида на зеленикавата на цвят кожа на лицето си в огледалото, след това седнах зад писалището си и включих компютъра.

Джесика бе права. Трябваше да прогоня всичко това от съзнанието си.

Появи се екранът, пълен с неотворени електронни писма. Аз само го зяпах. Челюстта ми увисна, погледът ми изгуби фокуса си.

Когато Бен се втурна през вратата, сграбчих ръба на бюрото си и замигах срещу него. Като ми каза, че Джеймс е мъртъв, поклатих глава, все едно, че не разбирах.

— Намушкан с нож — рече Бен. Държеше в ръка клетъчния си телефон и го удряше о дланта си, сякаш искаше да изстиска някаква истина от него. — С ножа на Скот. Онзи, дето го донесе от Африка.

Погледна ме. Челото му беше сбърчено. Устните — свити.

— А Скот го няма.

Потръпнах и поклатих глава, доволен, че получих оправдание да изглеждам тъй пребледнял, както онова свое изображение, което бях видял в огледалото в тоалетната.

— Преди да си тръгне, Бъки ги видял снощи да си говорят с Джеймс в бара. Тази заран трябвало да излязат на лов. Колата му я няма и, доколкото разбрах, Емили не го е чувала.

— Боже мой! — възкликнах.

— Не може да е онова, което си мислят — рече Бен и поклати глава. — Няма начин. Трябва да е нещо, свързано с профсъюза, като Майло.

Седях неподвижен и зяпах в нищото. През гъстата мъгла видях Джеймс да се бори под възглавницата.

— Това ще им кажа — рече Бен.

— На кого?

— На полицията — отвърна той. — Току-що се обадиха. Някой си детектив Маккарти. Поиска да отида в кабинета му в два.

— Ще вземеш ли и адвокат? — попитах.

— Защо?

— Не знам — отвърнах. — Така правят хората. Искам да кажа, защо ще иска да говори именно с теб?

— Не знам. Попита и за теб също.

Отидох си право у дома.

Джесика беше до кухненската маса, върху която бяха разтворени плановете на къщата. През прозореца зад нея се виждаха слънчевите зайчета да играят по повърхността на езерото и дърветата по склоновете на хълмовете. От включения говорител на телефона се чуваше архитектът, който с метален глас описваше някакви мраморни колони, които бил видял при последното си пътуване до Ню Йорк сити. Като ме видя, тя ме погледна с изцъклени очи, усмихна се лениво и това ме накара да се сетя за таблетките викодин. Каза на архитекта, че трябва да затваря, но ще му се обади скоро.

— Накарах го да премести септичната яма с още стотина метра по-далеч от къщата — рече тя и прокара пръст по плановете. — Той каза, че нямало нужда, но ако беше дишал миризмата на кравешки тор толкова дълго, колкото мен, щеше да поиска да я премести и по-далеч.

— От полицията искат да говорят с мен — рекох, седнах до нея и зарових глава в дланите си.

Като осъзнах, че не ми отговаря, вдигнах глава.

— Не исках да се обаждам по телефона. Детективът се обадил на Бен. Попитах Бен дали ще вземе адвокат със себе си. Навярно не биваше да го питам, нали?

Тя се присегна и докосна ръката ми.

Вторачих се за миг в нея. Кимна бавно и настоятелно, след което ми светна, че тя чакаше от мен да се престоря, че и двамата не знаем какво се е случило, очакваше да изрецитирам репликите си.

Най-накрая рекох:

— Джеймс.

— Какво се е случило? — попита тя. Тонът й бе спокоен, почти апатичен.

— Намерили са го — отвърнах със странно механичен глас. — Мъртъв е, а Скот го няма.

— Какво имаш предвид с това, че го няма?

— Убийството е извършено с неговия нож.

— О, Боже мой. Значи е убил баща си?!

Само я погледнах, възхитен от спокойния й тон. Ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре.

— Трябва да се срещна с ченгето, нали?

— Разбира се — отвърна тя. — Ще те пита за Скот.

— И за профсъюза?