Тим Грин - Страшният съд

Вече осъзнавах в какво положение се намирах. С пистолет, опрян в главата ми. Джони Г. Нямаше смисъл да се оплаквам, че тя ни бе замесила в цялата тази бъркотия. Бяхме вътре. Плувахме редом с акулите. И имаше само един начин да се измъкнем.

И тъй, следващата вечер, докато голямата стрелка на часовника ми обикаляше колебливо циферблата, напрягах очи и се взирах през обсипаното с дъждовни капки предно стъкло всеки път, когато чифт фарове се отклоняха от пътя, готов да изпълня ролята си. Знаех, че това трябваше да стане, знаех, че тези бледи ръце, в които се взирах на светлината на синкавите отблясъци от светкавиците, са моите. Ако Джеймс оцелееше, моят живот щеше да свърши или да бъде съсипан. Ако умреше, щях да се спася.

Когато джипът на Джесика се появи от мрака, тежестта в корема ми сякаш се отмести. Знаех какво щеше да се наложи да направя, още преди да ми е казала. Спомних си онзи първи ден, когато се запознахме в Сентръл парк, топъл пролетен ден преди години. Бях радикално настроен новобранец в „Кинг Корп“ и се чувствах силен. Спомнях си американските брястове, учебника й. За нематодите — паразитните червеи, за плесента и онзи бръмбар, който се изкатерва високо по дърветата. Без да знае защо.

След като часовникът ми показа десет и Пийт още не се бе появил, се почувствах досущ като онзи бръмбар. А като видях да идва нейната кола вместо неговата, можех да си представя как червеят пробива кожата ми. Аз бях черупката, приютила нещо много по-силно.

Гледах я — приведена под дъжда и мокрия сняг, тъмна сянка, прехвърчала между двете ни коли. Плъзна се върху седалката до мен и затръшна вратичката. Устните й бяха свити в една чертица, брадичката й стърчеше напред, сякаш се готвеше за битка. Познавах много добре това изражение.

— Той няма да дойде — рекох.

Очите й се разшириха, долната й устна изчезна под резците на малките й остри зъби.

— Ние…

— Аз ще го направя.

Тя улови ръката ми и я стисна силно. Студена кожа и пилешки кости. С другата си ръка обхвана врата ми и ме притегли към себе си, целуна ме по онзи ужасяващ начин, от което по гърба ми пробягаха тръпки.

— Той си го заслужава — рече тя.

Не можах да отговоря дори на тази реплика.

Тя прошепна:

— Мисля, че би трябвало да дойда с теб.

— Не. Не бива.

Тя поседя така около минута, безпомощно момиченце, което гледаше през прозорчето как снежинките валят и кишата се сгъстява. Един голям камион профуча край нас и вдигна мъглив облак подире си. Тя кимна и потрепери, след което стисна отново ръката ми.

— Прав си.

След като хапвам картофено пюре и преварени, безцветни зеленчуци, ме отвеждат през двора в административната сграда за следващата ми среща с едрия тъмнокож психар.

Той пише нещо, дебелите му челюсти потрепват от усилието.

Вдига глава от записките си и ме пита:

— Как се чувстваш?

— Като човек, който очаква чийзбургер с истинско телешко — отговарям, докато сядам.

Той кима, бавно прибира книжата си и затваря папката. Потропва върху корицата й от изкуствен материал и казва:

— Казал си на лекаря преди мен, че в един момент си бил убеден, че не ти всъщност си убил Джеймс Кинг. Сега, след като малко те познавам, бих искал да те попитам какво си имал предвид.

— Известно време бе точно така — отвръщам.

— Как?

— Човешкото съзнание е страхотно нещо, не мислиш ли?

— При някои хора — повече, отколкото при други.

— Ще ти разкажа.

Спуснах се по стъпалата, вземах три за едно и едва не паднах. Картината на борещия се Джеймс и тъмното кърваво петно върху чаршафите продължаваше да се върти отново и отново в съзнанието ми. Понечих да затръшна вратата, но се усетих и я затворих внимателно. Въздухът навън ми се стори по-хладен. Дишах дълбоко.

Снегът вече бе започнал да натрупва по земята и по стълбовете на уличното осветление. Безмълвен покров. Усещах кожата си като изпъната, бях напрегнат. Мълниеносен страх изригна от дълбините на душата ми и хукнах. Когато стигнах до гората и до безопасния й мирис на гниещи листа, спрях да погледна назад. Почти очаквах някой да ме преследва, да чуя някого да ми изкрещи да спра. Силен и тих отблясък от мълния освети небето и в този миг видях криволичещата алея. Тъмни следи от ботуши маркираха пътя ми в кишата. Пъпната връв между мен и трупа на Джеймс.

Вдигнах глава към черното небе и примигнах. Оранжевото зарево от хижата пръскаше достатъчно светлина, за да видя как снежинките се носеха към земята като дъждовни капки. Обърнах се и продължих да тичам, докато не стигнах до колата си. Чувствах дробовете си като пълни с киселина, хълбокът ме болеше. Кръвта пулсираше в слепоочията ми.