Тим Грин - Страшният съд

— Кой е? — попитах.

— „Кон Трак“ — отвърна тях.

Подсвирнах, учуден, че компания с такава безупречна репутация би могла да сключи сделка с Джони Г.

— Ще трябва да одобря тези анекси през главата на Джеймс — рекох.

— Но ти можеш да го направиш — каза тя. — Този път той няма да ни прецака.

Опитах се да работя както обикновено, но сигурно съм действал странно, защото няколко седмици по-късно Джеймс ме извика в кабинета си след съвещанието ни в шест и трийсет сутринта и ме попита как съм. Казах му, че съм добре, просто добре, а той ме изгледа с празен поглед — така, както прави, когато е замислен дълбоко върху нещо.

— Утре ще постъпят офертите — каза.

Не отвърнах нищо. А и той не ме попита. В ъгъла на плота на ореховото му писалище имаше бюст на африканска племенна принцеса, издялан от черен оникс — подарък, който Скот му бе донесъл от едно от сафаритата си. Беше повдигнала високо брадичка, гледаше нагоре, сякаш безмълвно си общуваше с боговете.

— Бих искал да ги видя — рече той. — Преди да възложим работата.

— Наистина ли? И защо?

Думите излетяха от устата ми, преди да успея да затворя портите. Бръчките около очите на Джеймс станаха по-дълбоки, когато ми се усмихна така, както бихте се усмихнали на дете, което току-що сте излъгали с някой прост фокус с карти.

— Компанията става публична — рече той, сякаш думите му водеха до очевидно заключение.

Стомахът ми се сви на топка. Извърнах поглед от него и от африканската принцеса и кимнах.

— Хубаво.

— Утре се открива сезонът на лова на елени — рече той. — Ще бъда в хижата. Когато събереш цялата документация, донеси я там. Ще вечеряме заедно и после ще разгледаме числата.

— Би трябвало решението да е лесно.

— Склонен съм да избера „О Би Джи Тек“ — рече той.

Преглътнах с мъка жлъчта в устата си.

— Който даде най-добра цена, нали?

— Не — отвърна усмихнат той. — Това е твърде важен проект. Те ще предложат една от най-ниските цени и освен ако не са смехотворни, ще наемем тях. Те са местна компания.

— Но никога не са строили нещо толкова голямо.

— Става въпрос за доверие — рече той и тонът му отново се сниши. — Нали разбираш?

— Да.

— Добре. Ще се видим утре вечер.

Джони Г. бе дал на Джесика телефонен номер, на който да го търси и тя го направи.

— А-а-ало?

— Здрасти. Обажда се Джесика Коудър — рече тя. — Джони ми каза да се обадя, ако имам нужда от него.

— Е, и?

— Ами, нуждая се от него.

— Само ти да си!

— Мога ли да говоря с него?

— Когато го видя, ще му кажа, че си се обаждала.

— Слушай — рече тя, — разбирам, че това ти е работата, но го намери. Трябва да говоря веднага с него. Кажи му, че сме на път да провалим сделката за „Гардън Стейт“. Разполагаме само с един ден да я уредим. Той ще иска да чуе всичко това. Уверявам те.

— Да. Знам.

— Наистина трябва да му кажеш. Кажи му, че ще съм на този номер. Имаш ли го?

— Изписан е на дисплея.

— Не бих искала да съм мястото и на двама ни, ако нещата се провалят.

— Спокойно, миличка. Ще му кажа.

Джесика закрачи из голямата стая. Панорамният прозорец гледаше към езерото. Ранна сутрин. Сива мъгла скриваше далечните хълмове. Бодната повърхност бе развълнувана и на оскъдната светлина имаше цвета на потъмняло сребро. Клетъчният телефон в ръката й бе лъскав от потта, стискаше го толкова силно, че сухожилията на ръката й до лакътя я заболяха. Подскочи, когато телефонът иззвъня, и го отвори рязко.

Той й съобщи името на хижа в Поконос, в планината Гандър. Тя отвърна, че пътят дотам ще й отнеме около три часа. Той й каза да отиде сама.

Вече се бе облякла с торбести маслиненозелени панталони с много джобове, високи туристически обувки от „Тимбърланд“ и широк пуловер. Косата й бе завързана на конска опашка, не беше сложила и милиграм грим. Изглеждаше така, както преди няколко седмици, когато се бе срещнала с него да му предложи сделката. Беше нахлула в централата на профсъюза в Северно Ню Джърси с торбести дънки и едно от горнищата на анцузи на Тейн с качулка. Не искаше някой да я сбърка с някаква мацка с неясни намерения.

Лъскавото шосе тичаше под гумите й, докато слушаше компактдиска на жена на име Карла Уернър отново и отново, а болезнените звуци й действаха някак си лековито. В планините на Пенсилвания небето започна да се прояснява. Когато излезе от магистралата в Ню Джърси, небето бе яркосиньо над покрова от дървета, които водеха към планинския курорт. Един мъж с пригладена назад лъскава черна коса, облечен с дънково яке, стоеше на застлания с калдъръм вход, облегнат на кадилак, почистваше ноктите си с клечка за зъби. Кимна й и тя последва колата му в гората към една усамотена хижа.