Тим Грин - Страшният съд

— Знам го — рекох. Ушите ми забучаха, сякаш бях прилепил към тях морски раковини. — Това бяха капиталови загуби на пазара. Парите бяха от отдаването под наем на търговския център „Къмбърланд“. Пари от наеми. Пасивни доходи.

— Не — рече Аманда и поклати бавно глава, почти натъжена, — не са, господин Коудър. Всички знаем, че не са.

— Моят счетоводител ми каза, че са — рекох. Борех се отново с онова течение, което ме отнасяше.

Джесика стисна пръстите ми толкова силно, че ме заболя.

— Аз също съм подписала декларацията — рече тя.

— Съвместна декларация — рече Дороти и жълтеникавото й лице разцъфна в усмивка.

— При данъчна измама в такъв голям размер ви очакват две години затвор, господин Коудър — рече Аманда и стисна устни.

— Нали си спомняте Ал Капоне? — рече Дороти. — Казах на жена ви — единайсет години в „Алкатраз“ за същото шибано деяние.

— Вижте, ние можем да ви помогнем — прекъсна я Аманда. — Просто в замяна се нуждаем от вашата помощ.

Джесика ме пусна и усетих как кръвта нахлува отново в пръстите ми. Бяха изтръпнали.

— Благодарим ви за това — каза Джесика и ме погали по ръката.

Реакцията ми бе закъсняла, но въпреки изражението й, когато изричах следващите си думи, я гледах право в очите.

— Мисля, че трябва да говорим с Джон.

Джон Лангън бе юристът на „Кинг Корп“.

— Не — рече Джесика, тонът й бе благ, но смачка пръстите ми в хватката си, — не бива. Те се опитват да ни помогнат.

Дишаше тежко. Тресеше се. Искаше й се да млъкна.

Погледнах към високия прозорец, който гледаше към езерото. През призрачното си отражение върху стъклата виждах носещите се в нощта облаци, чиито увиснали ресни бяха осветени от луната, а под тях бе пълният мрак на земята. Езерото би могло да е яма с катран, примамваща динозаврите към смъртта им, предлагайки им да пийнат.

— Ще направим всичко, което е необходимо — каза Джесика на агентите. — Ще го направим.

— Добре — рекох.

— Бихме искали да си уредите среща с Джони Г. — каза Аманда. — Върху червената й коса се отразяваше жълтата светлина на стаята. — Да говорите за предстоящите поръчки за търговския център.

— ВиК, електрически инсталации, гипсофазерни плоскости — рече Дороти. — Само му подхвърлете въдицата и той веднага ще захапе.

— Ами Джеймс? — попитах.

— Никой друг не бива да знае — рече Аманда, вече кимаше усмихната, бръчките по лицето й бяха изчезнали. — Няма да се впускате в подробности за сделките, само го вкарайте в играта. Ако Джеймс Кинг ни потрябва, ще говорим с него. Междувременно ще наблюдаваме всичко. Ще бъдете в безопасност.

— Като Майло ли? — попитах.

— Майло работеше за тях. Вие ще работите за нас.

— За добрите — рече Дороти, като се усмихваше превзето. — В случай, че не сте разбрали.

Аманда се изправи и каза, че ще поддържат връзка с нас и че определено сме взели правилното решение. Излязохме вкупом във фоайето — досущ като нови приятели — и си взехме довиждане.

Когато си заминаха, Джесика затвори вратата и ми се ухили с онази нейна странна усмивка, при която повдига едната си вежда малко по-високо от другата.

— Това не беше ти — рекох.

— Така ли? Защо, каква съм?

— Защо не поиска да се обадим на Джон? Така се прави, когато се случат подобни неща. Никога… никога не бива да действаш презглава.

— Това ли направих? — попита тя, засмя се и тръгна към кухнята.

Последвах я.

— Какво правиш? — попитах я.

— Ще приготвя обяда на Томи — рече тя, извади хляб, майонеза и кутия с варено пиле от хладилника и нареди всичко върху плота. — От три дни ме моли да му направя пилешка салата.

Седнах на едно от високите столчета от другата страна на плота, вече гърбом към прозореца, облакътих се на плота и улових с длани главата си.

— Хайде, усмихни се — рече тя, хвърли върху дъската за рязане парчета пилешко и започна да ги кълца с широк нож. — Току-що ни дадоха разрешително да крадем.

— Какво да крадем? — попитах, ченето ми бе увиснало и главата ми се изплъзваше от дланта.

— ФБР ти каза да сключиш сделка с Джони Г., нали? — попита тя и продължи да кълца месото.

— Да, за да могат да го арестуват. Знаеш ли какво се случва с хора, които постъпват по този начин? Сменят имената им и ги преместват да живеят в щата Юта.

— Тогава няма да се спрат насред път — рече тя, извади от хладилника един морков и започна да го бели върху дъската.

— Кои?

— Онези от ФБР — отвърна тя, — те са като змиорки миноги. Впиват се в плътта и ти смучат кръвта. Или трябва да се натъпчат и сами да паднат, или те убиват. Тъй че трябва да ги натъпчем.