Тим Грин - Страшният съд

— Има различни начини човек да получи уважение. Някой си свършва добре работата. Може би получава пари или власт, или слава, но става дума за самомнение. Ние се самоопределяме в зависимост от контекста на собствената си същност.

— Проникновено — казвам и се питам от кой учебник ми се е запечатала тази реплика.

— Жените искат уважение — казва той. — Всички го искаме. И твоята съпруга го е желаела, нали? Не е ли материалното богатство още един начин да се получи уважение? Особено в нашия свят. Сблъсъци, стрес, душевно разстройство — получават се, когато направиш нещо, което не заслужава уважение, за да се сдобиеш с уважение… досущ като змията, която захапва опашката си.

— Тук вече нищо не разбрах — казвам.

— Мисля, че и аз също — казва той. — Но да се върнем към теб. Онази вечер, в която Джеймс обяви, че компанията ще става публична…

— След като ми каза, че не съм искал тя да забременее, аз също престанах да говоря — казвам. — Просто се върнахме и започнахме да си събираме багажа. Свалих чантите по задното стълбище и ги натоварих в колите в тъмното. Когато се върнах да затворя вратата, там стоеше Ива Кинг, извини се за спречкването, помоли ме да останем.

Казах й, че Джесика не се чувства добре, което си беше самата истина. Ива ми каза, че знаела колко труд съм хвърлил и че всичко ще бъде наред.

Тя знаеше, че Джеймс ме кара да работя като вол. Но ето, че пак ме бе прекарал. Както и да е, тя знаеше какво се бе случило — или не се бе случило — с мен и с футбола. Знаеше към какво се стремя.

Знаеше също, че цялата тази работа с моето президентство бе същата като да стреляш по патици, които се връщат към хранилката си.

— И си тръгнахте — казва психарят.

— Да — отвръщам. — От трън, та на глог; ако не бях се спрял да говоря с Ива, или ако бях карал малко по-бързо, може би сега нямаше да съм тук.

— Защо мислиш така? — пита той.

Свивам рамене:

— Отидохме в „Каскейд“ всеки с колата си, нали си спомняш? Ами ако бях пътувал заедно с Джесика към дома? Ако бях карал съвсем близо подире й, щях да ги посрещна аз онези вещици и нямаше да я притиснат в ъгъла. Тя беше умна, но никога не бе изпадала в подобна ситуация.

Аз обаче бях виждал подобни неща. Преди няколко години имахме един съдружник в Бостън, който се опита да измами Джеймс, и тогава се намеси ФБР. Мога да те уверя, че в мига, в който те споменеха за затвор, щях да ги прекъсна и да се обадя на адвоката си. И тогава може би на Джесика нямаше да й хрумне тази смахната идея да сключим сделка с профсъюза.

— Не каза ли, че тя е споменала за това и преди?

— Спомена — рекох, — но вещиците я бутнаха в пропастта. Мисля, че е сметнала, че щом онези ще я третират като престъпничка, то поне да се възползва от това.

Почти успях да я настигна. Има един черен път, по който до дома се стигаше по-бързо. Но прекият път е с много завои и изкачвания и спускания. Има една отсечка от „Депо роуд“ над „Каунти лайн“, след която се чувстваш като замаян и все едно си глътнал цяла тухла. После следва остър завой и точно там изпуснах управлението. Нищо ми нямаше, а и колата бе само леко одраскана, но няколко минути седях и се опитвах да си поема дъх, а това ми се случваше за втори път през последните два дни. Изглежда бях седял там твърде дълго.

Когато стигнах до дома, тъмносиният краун вик вече бе там, празен, на подходната алея до мерцедеса, и двигателят му работеше. Втурнах се вътре, мислех си, че може би ме чакат, но Джесика вече седеше във всекидневната и се поклащаше леко напред-назад в едно от креслата с кожена тапицерия. Беше гърбом към камината, седнала срещу онези две вещици от ФБР. Те седяха на дивана, с ръце върху коленете си, свили вежди. Джесика им се усмихваше, усмихваше се престорено глуповато.

Но в очите й блестяха язвителни пламъчета, които онези май не забелязваха. Стомахът ми се сви, те спряха да разговарят и се обърнаха да ме погледнат.

Единственото, което можех да сторя, бе да стоя отпуснал тежко ръце, защото знаех, че каквото и да кажех, щеше да е твърде късно. Джесика вече бе измислила някакъв план. Познавах това й изражение.

— Ще направим каквото кажете — рече тя и кимна едновременно и на тях, и на мен.

Седнах на диванчето до креслото й и улових едната й ръка. Тя покри моята с другата си длан, потупа ме леко, сякаш да ме успокои.

— Какво ще направим? — попитах и ги изгледах.

— Господин Коудър — каза Дороти. — Преди две години от „Кинг Корп“ са ви били изплатени малко над два милиона долара. Използвали сте парите да покриете загубите си на фондовата борса. За съжаление не сте платили данъци върху тези два милиона.