Тим Грин - Страшният съд

— Знам, че ти имаш семейство, за разлика от мен. Тези лайна… да, те са животът ми. Колко трогателно. Говоря за мъжа си и за онези мои котки, но понякога те изчезват за цяла седмица — той и котките, и тогава дори не мисля за тях. Това е животът ми. Тъй че извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш — рече Аманда. — И аз искам да приберем тази паплач не по-малко от теб.

Аманда влезе вътре и изслуша търпеливо оплакванията на съпруга и децата си. Мълчаливо приготви чантата си, едва държеше очите си отворени, не толкова от физическо изтощение, колкото от душевни угризения. И изпита облекчение, когато затръшна вратата на колата и поеха по обрамчената с дървета улица.

Пътуването им отне по-малко от четири часа, като Аманда бе навигаторът с помощта на пътен атлас; спряха за по едно кафе и да заредят бензин. Малко преди да поемат по тясната уличка, водеща към крайезерната къща на Тейн Коудър, светнаха фаровете на движеща се насреща им кола, която се скри зад една селска къща и нива с царевица.

— Обзалагам се, че са те — рече Дороти и зави.

По дъното на колата затрополиха ситни камъчета.

Зърнаха долу по пътя габаритните светлини на кола, която зави и изчезна. Дороти увеличи скоростта. Аманда се подпря на арматурното табло, докато вземаха острия завой. Осветените от фаровете изсъхнали царевични стъбла се издигаха, подредени в прави редици. В китката от високи борове имаше тъмна просека и като минаха по нея се озоваха пред тухлени стени, осветени от чифт улични лампи. Портата от ковано желязо ги чакаше отворена. Дороти се насочи към нея, тъкмо когато започна да се затваря. Натисна педала на газта до дупка и Аманда чу скриптенето на метал и пластмаса, когато вратите закачиха задницата на колата.

— Мамка му!

До самата къща Джесика Коудър заслони очи срещу светлината на фаровете им. Изглеждаше дребна в омачкания си костюм. Косата й бе разрошена, сякаш бе шофирала с отворен прозорец.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита, изглеждайки ги свирепо как слизат от краун вика.

— ФБР, госпожо — рече Дороти и показа значката си.

— Трябва да говорим с вас — рече Аманда.

— Съпругът ми идва след мен — отвърна Джесика.

— Можем ли да влезем?

— За катастрофата с пикапа му ли става дума? — попита Джесика.

— Най-добре ще е да поседнем — рече Аманда.

Джесика погледна към къщата, след това огледа бързешком двете жени, преди да рече:

— Разбира се.

Входната врата бе отключена и двете последваха влизащата Джесика. Появи се млада жена и каза с руски акцент, че е сложила момчето да спи. Джесика извади пари от чантичката си и ги мушна в ръката на жената, преди тя да излезе, като ги изгледа косо.

Джесика ги отведе в стая, която бе голяма почти колкото цялата къща на Аманда. Високите й прозорци гледаха към дългото тъмно езеро. Лунен лъч го пресичаше по ширина, тук-там се виждаха светлинките на къщите, разположени по склоновете на черните хълмове, обграждащи дългата ивица вода.

Аманда подуши силния мирис на свежи лилии. Пълна с лилии висока ваза бе поставена по средата на ниската масичка. Аманда и Дороти седнаха на дивана, а Джесика — в коженото кресло, улови здраво подлакътниците му, вдигна крака и ги сви под тялото си. Беше хубава жена, с почти момичешки вид, ако не се броят малките бръчици около ъгълчетата на очите, чиито остър поглед постави Аманда нащрек.

— Е? — попита тя с гласец, който съответстваше на дребната й фигурка.

Аманда чу как Дороти изсумтя.

— Госпожо Коуди — рече тя. — Спомняте ли Ал Капоне?

— Мисля, че да.

Аманда извъртя очи, прокашля се, но Дороти не се спря.

— Престъпен бос. Чудовище-убиец — рече тя. — И знаете ли за какво бе тикнат в затвора? За неплатени данъци. А това е голяма работа в тази страна. Ако излъжеш чичо Сам, свършваш в раирано облекло. Две години — във федерален затвор. Точно това ви очаква.

— И двама ви.

— И така — казва психарят, обляга се назад и скръства ръце на корема си, — какво искаха?

— Да ме прецакат.

— Яко.

— Едната може би желаеше да бъде мъж.

— Или?

— Да кастрира баща си ли? Това не е ли пак по Фройд?

— Че какво друго имат мъжете? Имам предвид какво им липсва на жените в правоохранителните органи?

Обмислям сериозно казаното за минутка, преди да река:

— Уважение, предполагам.

— Хм.

— Уау, аз съм вече излекуван.

Той едва не се усмихва, но веднага се овладява и продължава с боботещия си глас: