Тим Грин - Страшният съд

— И тогава аз забременях — рече тя. — Това ли имаш предвид?

— Да не ме будалкаш? Това ли си мислиш? — рекох. — Кой ходи на онези упражнения с теб? За дишането, за контракциите и всичките останали неща от методиката на Ламаз 4 4 Фердинанд Ламаз — френски лекар, разработил техники за облекчаване на родилките. Особено популярен в САЩ през 60-те години. — Б.пр. ? Кой боядиса детското кошче? А стаята му? Кой каза, че трябва да го кръстим на дядо ти Тийг?

Дядото на Джесика по бащина линия се казваше Тийг. Пенсиониран офицер от военновъздушните сили, който имаше вила до езерото Канъндайга. Почина малко преди баща й. Тя непрекъснато твърдеше, че ако бил жив, никога нямало да допусне тя да живее в онази млечна ферма. Винаги имал бонбони и дребни пари в джобовете си, винаги през лятото прекарвала по една седмица в онази вила край езерото, а след като се върнела у дома, цял месец плачела, преди да заспи.

— Нима мислиш, че не съм искал да забременееш? — попитах с тон, който заприлича на жалостив хленч.

— Понякога се питам — сряза ме тя. Мина покрай мен и пое обратно към хижата.

Последвах я като вярно псе.

— Псе ли? — казва психарят.

— Такъв е изразът.

Той кима бавно и пита:

— Като псе ли се чувстваше? Като нейното куче?

Търся да открия в очите му обида, но не намирам.

Отмятам глава и казвам:

— Може би тя е държала ситуацията под контрол.

— Досущ като майка ти?

— Ето — казах и плеснах с ръка по масата, — знаех си, че ще стигнем дотук.

— Има и други замесени жени — казва той. — А ти подхвърли, че те също са държали ситуацията под контрол.

— Кои? Вещиците ли? Казах, че те работеха по сценарий.

— Спомена нещо в смисъл, че те притежавали специална власт да знаят за случващото се — казва той.

— По дяволите, човече — казвам, — те бяха от ФБР, действаха зад кулисите. Подслушваха телефоните на хората. Следяха ги с инфрачервени камери. Те знаят най-добре.

— Можеш ли да ми кажеш какво знаеха?

— Е, тогава не знаех, но сега знам.

— Добре — отвръща той. — Кажи ми.

Аманда Лий седеше в дъното на дългата маса в заседателната зала на сградата на ФБР в Ню Йорк сити. Виждаше отраженията на пръстите си върху лъскавата орехова повърхност. Тихичко забарабани с тях, искаше й се Дороти Руукс да спре да дъвче дъвка. Агенти от бюрото насядаха от едната страна на масата, а детективи от Нюйоркското полицейско управление — от другата. Началникът им седна начело на масата, навил ръкавите на ризата си до лактите, разхлабил вратовръзката, а очилата му с дебели стъкла се бяха смъкнали по носа.

Един от нюйоркските детективи стана, дръпна топлийката, с която бе забодена снимката на Майло Питърман, и захвърли фотографията в кошчето за боклук. От таблото я гледаше снимката на Джони Г., с неговите съвсем светли очи. Арогантната усмивка на човек, който знае някаква тайна. Прав нос и малки уши, като на боксьор. Бичи врат. Нелош на вид, но в онези негови очи несъмнено липсваше нещо. Това бяха очи на мъж, който не прави кой знае каква разлика между човек и мебел.

— Адски сме изостанали — рече началникът им. — Три години, откакто съм поел това управление. В петък трябва да участвам в съвещание в Ню Йорк и какво ще кажа? Че не сме стигнали доникъде?

Всички бяха свели погледи към масата.

В специалната група имаше още една жена, освен Аманда и Дороти, тя седеше вдясно от началника. Счетоводителка от Данъчното управление, с очила и с причесана назад кестенява коса. Тя никога не участваше в заседанията, освен ако не й зададяха някой въпрос, но сега бе вдигнала ръка във въздуха, досущ като в училище.

— Да?

— Дороти ме помоли да проверя данъчните декларации на свидетеля, по който работят — Тейн Коудър, — и мисля, че открих нещо — рече тя, погледна в папката пред себе си и извади един лист. — Получил е от съдружието си известна сума, която е заявил като пасивен доход. Опитвали са се да го представят като доход от наеми, но всъщност не е било така. Когато плащането за съдружничество е…

— Давайте по-накратко.

— Това правех.

— Колко?

Счетоводителката погледна така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Аманда чу как Дороти изсумтя.

— Два милиона долара.

Едно от нюйоркските ченгета подсвирна тихо. Сега вече погледът на началника бе прикован към Аманда.

— И?

Аманда погледна към Дороти, която каза:

— Има съпруга, на която това никак няма да й хареса.

— Доходите вече никак не му стигат — добави Аманда.