Тим Грин - Страшният съд

Настланата с дребен чакъл алея обикаляше морава с израснала твърде високо поради небрежност трева. Обгърна я силната миризма на гниещи листа и дървета. Една пчела прелетя пред носа й и се блъсна в колата, зашеметена от топлината на слънцето, която се лееше върху откритата затревена площ. В сянката на площадката пред входа мъжът в дънковото яке я спря и прокара метален детектор по тялото й. Докато го правеше, якето му се разтвори и в кобура под мишницата му блесна черен автоматичен пистолет.

— Проверка за подслушвателни устройства — рече той, след това отвори вратата, която тихо изскърца.

Джони Г. седеше край дълга маса, застлана с покривка на карета и пиеше кафе от дебелостенна бяла чаша. Беше обвит в гъст дим. Мръсен облак, който я накара да се закашля. Той угаси цигарата си в бронзов пепелник и издиша дима през носа си.

— Искаш ли? — попита той и вдигна чашата си, като кимна към каничката на печката. — Аз ще ти налея. Седни.

Тя седна, взе чашата с две ръце, за да ги стопли — в хижата бе влажно и усойно. Джони Г. също седна и я изгледа с немигащи очи. Черни дупки в средата им и черни кръгове около тях. Между тях — млечнозелени ириси с цвета на покрито с пяна езеро, чиято дълбочина не можеш да прецениш, както и дали под повърхността му има живот. Тези очи, или може би влагата, я накараха да потрепери.

Съобщи му за провала на плана им и когато той я попита какво, по дяволите, очаква от него да направи, тя му каза.

— Мисля, че трябва да се отървете от него.

Черните дупки се превърнаха в точици и дебелите бузи опънаха устните му и оголиха зъбите. Близна единия си показалец и го избърса о врата си. Тя опита да се престори, че не е видяла.

— Ама и ти имаш бая кураж, знаеш ли? Я се погледни. Съпруга — домакиня. Да не си мислиш, че участваме в някакъв шибан филм?

— Майло не бе като на филм — рече тя и видя как усмивката му замръзва върху лицето.

Джони Г. започна да кима с тежката си глава, сякаш се опитваше да чуе думите на някого, когото тя не можеше да чуе, но и тя закима. Той отново направи номера с показалеца си.

— Той е в хижата — рече Джесика. — А тя е на майната си. Има охранителна система, но Тейн може да ви вкара.

— Мен ли? — попита той.

— Когото изпратите.

— А може да оставим нещата просто така — каза той, облегна се назад и изпод коженото яке изпъкна масивният му гръден кош.

Джесика рече:

— Това е сделка за два милиарда долара. Мъжът ми казва, че ако него го няма, вие двамата ще сложите ръка върху нея.

Джони Г. наклони чашата си и потупа с дъното й върху покривката.

— Това твоето мнение ли е, или неговото? — попита той.

— Какво значение има?

— Пийт — рече той с по-висок глас, — ела тук.

Вратата се отвори и мъжът с лъскавата коса и дънковото яке влезе в хижата.

— Имаме ситуация.

Докато Джони Г. обясняваше, Пийт облизваше малка раничка на долната си устна и мяташе от време на време погледи към Джесика.

Когато приключи, Джесика отпи от кафето си и рече:

— Мисля, че трябва да го направите така, че да изглежда сякаш го е сторил синът му.

— Защо? — попита Джони, смръщи се, склони глава настрани, а челото му лъсна през мъглата на цигарения дим.

— Те се карат. Ще заприлича на последица от последния им скандал. Синът — Скот — държи всичките си ловни принадлежности в собствения си гардероб в хижата. Тейн може да ви го отвори. Можете да използвате ножа на Скот.

— Чу ли я хубаво? — рече Джони Г. и смушка с лакът Пийт. След това усмивката му се стопи и рече: — Но го направи. Харесва ми. Добре. Утре вечер, става ли?

— Има една боулинг зала на магистрала 20, в покрайнините на Скейнителис. „Кедровата къща“. Кой ще дойде?

— Той — рече Джони и кимна към Пийт.

— Тейн ще го чака там в десет вечерта. Ще бъде с черен мерцедес кабриолет. Тази кола ли да очаква? — попита тя и кимна към входа на хижата.

— Не, един екскършън — отвърна Джони Г. — Зелен. Джони Г. се изправи, Джесика — също. Изпрати я до вратата, отвори я, но тъкмо когато тя понечи да излезе, я улови за ръката и я обърна рязко към себе си. Тя усети дебелите му устни да докосват ухото й, усети топлината на дъха му, подуши миризмата на кафе и на цигари.

— Тръгваш си оттук и край. Разбра ли? Не се връщай повече.

— Разбрах — рече тя и той я пусна.

— Значи не се е предвиждало ти да го направиш?

— Спомням си, че бях чел нещо за времето — казвам. — Че било нещо като река, нали? И една клечица може да се закачи на някой камък и преди да си се усетил, сума боклук ще заприщи шибаната река и тя ще поеме по ново русло. Чувал ли си за това?