Тим Грин - Страшният съд

Бях пиян и Джесика беше пияна, и всичко ми изглеждаше сюрреалистично и замъглено.

Изобщо не поръчахме, но храната започна да идва. Големи чинии със сепия, препържени тиквички, пълнени гъби, печени чушки, гълъби, пилешки дробчета, студени скариди, сирене моцарела с гарнитура от домати — всичкото това се носеше и се отнасяше, за да стори място за следващите блюда. Всяко ястие бе по-вкусно от предишното. Разкопчах най-горното копче на панталоните си и продължих да ям. Бутилки с вино се отваряха и се преливаха в гарафи на светлината на свещите — тежки вина с богат аромат, лъхащ на подправки, плодове и на дъгите на бъчвите.

След това дойдоха омарите. Четири чинии фламбе, вдигнати високо — всяка с по две опашки, мумифицирани в капикола и шунка. Сервитьорите угасиха синкавите пламъци и се оттеглиха. Положих длан върху корема си, поех дълбоко въздух и издишах. Тина отдавна бе отишла да изпуши цигара, малка и тънка като клечка за зъби, ала Джесика и Джони оголиха зъби в онази тяхна усмивка.

Взех вилицата си, откъснах парче от омара, натопих го в топеното масло и го лапнах. За пръв път от дни наред изпитвах глад, а ястието бе прекалено вкусно, за да се спра. Приключих с едната опашка и се заех с втората. Джесика хапна само веднъж-дваж, но дъвчеше бавно, изглеждаше погълната от разговора, който водехме с Джони за резервните играчи на „Янките“.

Имаше сметанови торти, плодове и кафе, заработихме с лъжичките. Донесоха кубински пури в дървени кутии, както и стар портвайн. Джесика си взе пура и остави Джони да се пресегне й да я запали през масата. Повдигнах вежда и поклатих глава. Още усмивки. Димът и шумът от смеха, звънтенето на посудата и стоновете на мъжете завъртяха главата ми. Щом бях пиян, значи и Джесика бе в същото състояние.

Наведох се към нея, долепих устни до ухото й и рекох:

— Хайде, време е.

— За какво? — попита тя, извърна се от мен ухилена, с пура в уста.

— Да си вървим — отвърнах тихо.

— Той е уморен — каза високо тя, та да я чуе Джони, и издуха син облак дим.

Тина изкудкудяка. Джони ме плесна по гърба. Тина продължи да кудкудяка, а след това подскочи. Джони се засмя толкова силно, че лицето му се зачерви като морков.

— Хайде, детенце. Има един клуб в Сохо, който много ще се хареса на момичетата. — Бръкна в джоба на палтото си, извади малка златна кутийка и я постави пред мен. Към капачето й бе прикрепена малка лъжичка.

— За мен стига толкова — рекох и махнах с ръка. Поизправих се. — Утре ще трябва да удрям камбаната. За пускането на акциите ни на „Уолстрийт“.

Джони изригна пръски от портвайна — едновременно се смееше и се давеше, и удряше длан по масата.

— Извинявай — рече, избърса очи с ъгълчето на ленената салфетка и се облегна на жена си. — Много ми хареса как го каза. Сякаш ще играеш за Супербоул 9 9 Супербоул — купата на победителя в шампионата по американски футбол, едно от най-големите спортни събития в САЩ всяка година. — Б.пр. или нещо такова. Много ми хареса.

Джесика също се смееше, прикрила уста със собствената си салфетка, очите й блещукаха, сред очерталите се бръчици. И аз се разсмях с тях и поклатих глава.

— Добре де, знам, че съм пиян. Много важно, нали?

Станах, пристъпих и се улових за стола на Джесика, за да не падна. С периферното си зрение видях Джесика да взема златната кутийка от Джони. Претегли я на дланта си и я скри зад гърба си. Бях замаян. Всички бяхме.

— Трябва да вървя.

— Добре — каза Джони, дръпна от пурата си и издуха голям синкав облак към мен. Присви очи. — Ние ще се погрижим за госпожата.

Джесика ме погледна, усмихна се и рече:

— О, хайде. Ще бъде забавно.

— Не, тръгваме си.

— Тра-ла-ла — каза тя, мушна пурата в устата си и ми махна за довиждане.

Хванах китката й и без да се замислям, я дръпнах от стола. С другата си ръка я улових през кръста и я повлякох към вратата. Пурата й отскочи от пода в рой от искри. Чух Джони да изревава. Бяхме на половината път до бара, когато актьорът ни се изпречи. Голяма ръка ме улови за врата, две други сграбчиха ръката ми. Пуснах Джесика и се завъртях, олюлявайки се.

Попаднах в нечий нос и чух изпращяването. Топла течност обля кокалчетата на юмрука ми. Краката ми излетяха изпод мен и подът ме връхлетя мигновено с удар в тила ми. Някаква жена изпищя, а в лицето ми бе завряно дулото на пистолет.

Той не казва нищо, но поема дъх, издишва бавно през носа, кима, сякаш вече е разбрал всичко.

— Баща ми работеше на шламоотвалите на „Алайд Кемикъл“ — казвам. — Аз самият, като всяко дете, се фуках с баща си, с това колко важна бе работата му. Моят пропуск към залата на славата бе „космическият“ скафандър, който татко трябваше да носи, с шлем, с маска за дишане и гумени ботуши. Молех го да ме вземе на работата си и да наложа една от онези маски.