Тим Грин - Страшният съд

И една събота, след като мама най-накрая отстъпи и му издаде съответната заповед, той ме взе, облече ме в костюм, на който трябваше да навие ръкавите и крачолите, напъха ме в някакви ботуши и двама поехме към една от онези млечнозелени ями; и трябва да ти кажа, че бях изплашен до смърт, ала летях в небесата. Върху повърхността на шлама се отразяваха малките пухчета на облаците. Повървяхме известно време, дишахме през онези маски, а той бучкаше в стените с дългия си метален прът; най-накрая се успокои достатъчно, за да забележа разръфаното въже, завързано на кръста му, което бе преметнал през рамо.

Досущ като онези въжета, по които се катериш в училищния физкултурен салон — дето миришат на конска пот и са едновременно и изтъркани, и остри под дланите ти. Попитах го за какво му е.

— Ако паднеш в тази яма — рече той, — няма излизане, ако нямаш въже.

— Попитах го защо някой не би могъл да ти хвърли въже и той отговори: „Като паднеш в шлама, вече е твърде късно. Той поглъща всичко. Няма да можеш да се задържиш на повърхността, или да завържеш въжето около себе си, ако ти го хвърлят. Трябва да имаш собствено въже.“

Тогава казах: „Аз нямам въже.“ Вгледах се в мътната яма, водата в нея се въртеше — бавно, бавно, като змия, която се готви за скок, и отстъпих няколко крачки назад.

— Да, нямаш — рече той, сякаш за пръв път се замисли за това, обърна се и се изкатери по стената, а аз буквално щях да го съборя, за да го изпреваря.

Психарят клати глава и сбръчква чело.

— Случвало ли ти се е някой да ти завре пистолет в лицето? — питам.

Той поклаща глава и измърморва нещо тихо.

— А? — питам пак.

— Не и в лицето.

— Аз бях паднал в шлама — казвам. — Разбираш ли? Надълбоко. И нямах въже. Нямаше помощ. Можех единствено да държа главата си над повърхността.

Усетих как лицето ми пламна като чух всички да се смеят, сякаш не беше кой знае какво да опреш пистолет в нечие лице. Това отрезви и Джесика. Върнахме се в хотела, на следващата сутрин ударихме камбаната на „Уолстрийт“, като никой от двама ни не се чувстваше добре.

Майк Алън ни откара със собствената си лимузина до Титърбро, където ни чакаше „Ситейшън X“. Джесика го целуна по бузата и изчезна в самолета. Аз улових перилата на стълбичката и също понечих да се кача.

— Можем ли да поговорим за минутка? — попита Майк.

Заслоних очите си от слънцето, за да го погледна и слязох отново на пистата.

— Какво има?

— Нещо си унил — рече той.

— Тежка вечер.

— Виж — каза и сложи длан върху рамото ми, — знам колко ти е трудно. Знам какво означаваше той за теб и знам, че всичко това изглежда малко кораво сърдечно.

Стиснах силно устни и повдигнах рамене.

— Но големите лидери… те надмогват нещата. Ти си като моя Ханибал, който ще прекоси Алпите със слоновете си. Погребението е утре.

— Знам.

— Ти трябва да осъществиш този проект — рече той.

— Вече имаме акционери. „Уолстрийт“ не се вълнува от погребения. Интересува го само дали е на червено, или на зелено. Дали е спечелил своето. Това е.

Погледнах го в очите и разтърсих ръката му.

След това се качих в самолета и по време на целия полет до дома слушах бъбренето на Джесика за плановете за къщата и за това къде щели да отидат новите колони. Имала в града някакви срещи с доставчиците на килими и затова ме остави в офиса и каза, че ще мине да ме вземе след няколко часа.

Преди да сляза от колата тя рече:

— Искам да организирам едно парти, става ли?

— За какво?

— Заради теб — отвърна. — Заради нас. В „Каскейд“. Майк каза, че идеята била добра. Ще поканим всички съдружници. Предприемачите. Банкерите — също. Нещо оптимистично на фона на този мрак.

Поставих ръце в скута си и се загледах в преминаващия покрай нас трафик. Някои хора вече се прибираха у дома.

— Утре е погребението — рекох и очите ми се замъглиха.

— Става въпрос за след около две седмици — отвърна тя. — То ще е за теб, разбираш ли? Да съберем хората заедно. За онова лидерство, за което Майк Алън непрекъснато говори.

— Наистина ли можем да продължим с всичко това? — попитах и се взрях в лицето й.

Ъгълчетата на устните й увиснаха.

— Чуй ме. Белезите заздравяват.

И протегна дланта си към мен.

— Просто продължавай напред — рекох, погледнах през прозорчето и кимнах.

— Ще се оправиш.

— Ами Бен?

— И Бен — също — отвърна Джесика. — Жена му избяга от него с някакъв професор и с банковата му сметка. И той направи ли нещо по въпроса? Зарови си главата в пясъка като щраус.