Тим Грин - Страшният съд

— Казах — веднага!

Тя погледна към Адам, чийто бузи вече бяха лъскави и морави на цвят. Адам сключи длани и се вторачи силно в изцапаните си с кал големи гумени ботуши. Тя схвана идеята ми и дванайсет минути по-късно тя и Адам товареха няколко издути куфара в колата на Джуди, докато аз говорех по клетъчния си телефон и се правех, че не ги виждам.

Двамата с Адам изгледахме как колата й пое надолу по алеята и изчезва към пътя край блатото. Сърцето ми тупкаше силно и бързо. Виждах в съзнанието си усмивката на Джесика, онази същата, с каквато й бе отвърнал и Джони Г.

— Нали онзи голям багер е още зад обора на патиците? — попитах Адам.

— Аха — отвърна той.

— И ти умееш да го управляваш, нали?

Знаех, че умееше. Бях го виждал как с Бъки събарят различни стари хамбари, обори и къщи в годините, когато Джеймс поглъщаше имотите на съседите си и бавно разширяваше резервата.

Той кимна.

— Качвай се — рекох. — Аз ще шофирам.

Откарах го до хамбара, зад който машината седеше в израслата високо кафеникава вече трева.

— Закарай го до къщата на Бъки — рекох.

— Добре де, ама защо?

— Ще я събориш.

— Къщата на Бъки ли? Не, не мога да го направя — рече той, ченето му увисна и очите му трепнаха.

— Тогава и ти си уволнен — рекох. — Аз самият мога да свърша тази работа.

Адам живееше в границите на имота в една стара селска къща, заедно с младата си жена. Тя страдаше от диабет. И поради това се източваха здравните застраховки на компанията.

— А можеш да събориш къщата му и да поемеше неговата работа.

— Кой, аз ли?

— Да не би да ти говоря на чужд език?

— Но това е неговата къща.

— Не, къщата е собственост на компанията — повиших тон. — А компанията я управлявам аз. Или до полунощ сриваш тази сграда, или твоят дом ще бъде следващият. Какво ще кажеш? Вече почна ли да разбираш какво казвам?

Адам отстъпи назад към машината. Качи се и седна в кабинката, без да ме изпуска от поглед. Аз влязох в пикала и последвах машината му, която се клатушкаше по Блатния път към дома на Бъки. Спря се за малко пред къщата и ръждивият ауспух изригна гадости във въздуха.

Най-накрая погледнах часовника си и изскочих от пикапа. Прогоних го от машината, вдигнах по-високо предното й гребло и се засилих към ъгъла на къщата. Дадох заден ход и го направих още веднъж, втори и трети път, докато покривът не хлътна към земята.

Слязох и, надвиквайки шума на двигателя, изкрещях:

— Сега разбра ли? Разбра ли вече?

Адам облиза устните си и кимна. Изчака докато се отдръпна, след което се качи в кабината, след това развъртя машината и започна да блъска по покрива с кофата й. След като вече се захвана за работа, действаше с умението на зидар — нанасяше ударите на точните места, за да рухне цялата конструкция.

Дрънчаха стъкла. Пращеше дърво. Бетон се пукаше и се трошеше. Денят вече преваляше, но когато потеглих с пикапа му, видях в огледалцето за обратно виждане как лицето му лъщеше като тиган на месечина.

Гостите започнаха да пристигат и край дългия махагонов бар до голямата банкетна зала вече сервираха напитки. Хората се сбираха на групички или седяха по креслата и дървените табуретки, тапицирани с тъмна кожа. Във въздуха се носеше празнично жужене. Джесика и аз отидохме ръка за ръка в голямото и уютно пространство, хората идваха при нас да се усмихнат, да се ръкуват и да ни предложат поздравленията си.

Взех чаша шампанско от подноса на едно от момичетата и я изпих навреме, за да взема втора, докато Джесика поемаше първата си. Всеки път, когато се обръщах, някое от тези момичета минаваше с поднос покрай мен и малцина от тях си тръгваха, без да вземат празната ми чаша и да ме оставят с пълна. Усещах как пенливото вино повдига духа ми и започна да ми се струва, че това празненство беше първото събиране след смъртта на Джеймс, което не бе помрачено от скърбене по него.

Помещението бе пълно и оживено и в ушите ми шумът започна да звучи като океански прибой. Зъбите ми бяха изтръпнали, и в разговора си с Хауърд Рийз от Световната банка, усетих смътно как завалях думите. Млъкнах, когато забелязах, че Марти се бе покачил на един стол и удряше по водната си чаша с лъжица. Минаха пет минути, преди шумът да утихне достатъчно, за да може той да обяви, че вечерята е сервирана и да помоли всички да отидат до челната маса и да намерят табелките с местата си.

Поех към салона, видях Джесика и улових ръката й.

Голямата овална маса в средата бе мястото, където винаги садеше Джеймс с Ива, Скот и Емили, както и с най-важните гости извън компанията. Отвъд двукрилите прозорци бе просторната веранда, зад нея — черната вода и полуостровът отсреща. Джесика и аз заехме местата си — местата на Джеймс и Ива — в средата на масата и гърбом към прозорците.