Джон Коннолли - Игра на духове

- Зъбите ѝ ли?

- Нелекувани кариеси, следи от абсцес. Трябва да е имала значителни болки към края на живота си.

- Значи или не е можела да си позволи зъболечение, или...

- Да. Или.

Нямаше нужда да казват нищо повече. Жена, държана някъде против волята ѝ, не би имала право да отиде на лекар или стоматолог.

- Нещо друго? - попита Паркър.

- Тялото ѝ е било почистено, преди да бъде заровено в земята. И под „почистено“ разбирам потопено в белина. След смъртта и стомахът ѝ е бил промит с белина, вероятно за да се разтворят или замърсят евентуални остатъци от храна, в случай че я намерят, преди да започне разложението. Официално следваме няколко линии на разследване. Неофициално си блъскаме главите в стена. В крайна сметка само ще наблюдаваме погребалната церемония с надеждата някой да не устои на изкушението да присъства на самия край.

- Ами Оскар Сансъм?

- В началото мненията се различаваха - според мен не беше виновен, според други беше, - но вече и най-упоритите сред тях признават, че е невъзможно да е имал каквато и да било връзка със случилото се с жена му.

Паркър ѝ благодари за отделеното време и ѝ обеща да я информира, ако открие нещо полезно.

Разследването на Мей Маккинън и сина ѝ трябваше да бъде по-дискретно, но тук му помогна Рос, който му предостави всички материали, набавени със средства на данъкоплатците. Ако разследването на Сансъм беше зациклило, то това на Маккинън беше отдавна умряло. Единствената ДНК, открита в стаята, беше на жертвите. Пред къщата бяха открити стъпки, но те не съответстваха на никоя марка обувки и дори отпечатък, който да бъде анализиран. Върху един камък намериха парченце син найлон, което подсказваше, че убиецът може да е носил калцуни или гащеризон, а следите по една от ключалките издаваха, че е влязъл през задната врата, но засега това бе всичко.

Паркър беше готов да потегли за Натик. Същия следобед Ейнджъл и Луис щяха да отидат направо в Гринсбърг, където тримата щяха да се срещнат с Тоби Тейър. Можеше просто да му се обади по телефона, но Паркър предпочиташе личните разговори при всяка възможност. Съдейки по бележките му, Еклънд имаше много високо мнение за Тейър и двамата бяха поддържали редовни контакти. От всички имена в записките на детектива този изглеждаше най-интересен.

Паркър обаче беше любопитен и за историчката от Уотърбъри, Мишел Сулиер. Предишната вечер беше разговарял за нея с Йън Уилямсън, който преподаваше в „Боудън“ и я познаваше като колега. Уилямсън каза, че я харесва, но имали фундаментални различия в подхода.

- Аз вярвам в много неща - беше казал Уилямсън по телефона, - а в още повече ми се иска да вярвам. Но Мишел не вярва на практика в нищо, освен във феминизма. Ако перифразираме Айнщайн, дори самата тя да беше призрак, пак нямаше да повярва.

- Ще ѝ предам много поздрави от теб.

- Може да я пощипнеш по бузката.

- Сериозно?

- Защо не? Поне ще имаш интересна история как си изгубил ръката си.

Паркър тъкмо прибираше сака си в багажника, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше Мокси Кастин.

- Говорих с адвоката на Рейчъл Улф - каза той.

- И?

- Не се занимава с йога и се съмнявам, че носи мъниста. Виж, не ми е никак приятно да нося лоши новини, но ще поискат забрана да виждаш Сам, докато съдията не постанови режим на посещения. След това ще настояват за срещи само в присъствието на трето лице. Ако постигнат своето, няма да можеш да прекарваш никакво време насаме с дъщеря си.

Паркър се свлече върху колата си, напълно онемял. Температурата сякаш падна и студът пропълзя в костите му.

- Ще се чуя с Рейчъл - каза той накрая. - Ще се опитам да разбера какво става.

- Не, не го прави. С адвоката ѝ още разговаряме. Надявам се да успеем да отблъснем забраната и да постигнем компромис за посещенията преди изслушването. Ако ѝ се обадиш сега, може да усложниш нещата. Тази седмица ще отскоча до Бърлингтън и ще се опитам да се видя с адвоката на по едно питие. Може да разбера откъде идва всичко това.

- Не е от Рейчъл - каза Паркър. - Тя не би го направила.

Ала още докато изричаше думите, си спомни гнева ѝ след похищението на Сам. Когато пристигна в болницата в Ню Хемпшир, където я преглеждаше педиатър, Рейчъл го удари. Зашлеви го два пъти по лицето, преди да я улови за китките. Беше обзета от такава ярост, страх и облекчение, че не можеше дори да заплаче. Просто го гледаше, докато я държеше, а после, когато я пусна, се извърна. По-късно му се извини, а той ѝ каза, че я разбира и не я вини, но вече нищо не беше същото помежду им.