Джон Коннолли - Игра на духове

Фантазии. Остави ги да избледнеят. Той не беше такъв човек, а и някои от решенията не бяха взети от него. Ами Сам? Можеше да се престори, че вярва, че тя е обикновено дете - може би твърде зряло за възрастта си, но нищо повече, - но знаеше, че не е така, също както знаеше, че той не е луд и че нещата, които е видял през годините и в които бе участвал, не са измишльотини на разстроен ум.

Ала тази цена - загубата на Сам - беше твърде висока.

Какво можеше да направи, за да я промени?

Отговорът беше: нищо. Нищо не можеше да направи.

Оскар Сансъм беше брокер на недвижими имоти. Живееше в Натик в къща, голяма почти колкото тази на Паркър - иначе казано, твърде голяма за сам човек. Той отвори вратата, още докато Паркър вървеше по пътеката, и детективът се почуди откога ли го чака. Загърби всички мисли за Сам и Рейчъл. Гневът му можеше да бъде правилно насочен. Щеше да го използва, за да черпи енергия в издирването на Еклънд, и да се надява, че ще изразходи по-голямата част от него.

Сансъм беше дребен мъж, поради което къщата изглеждаше още по-голяма. Дори вратата го караше да изглежда като джудже. Стоеше леко прегърбен - като уморен човек, копнеещ за сън. Паркър и преди беше виждал мъже и жени, физически смалени под тежестта на страданието. Скръбта има своя собствена гравитация.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Сансъм покани Паркър в кухнята. Вратите, покрай които минаха, от двете страни на коридора бяха затворени, така че Паркър не видя какво има в стаите, но и не му беше нужно. Знаеше какво ще намери: вариации на тема отсъствие. Тази къща беше купена с идеята да бъде напълнена с деца. Беше строена за семейство, а ето че Сансъм беше останал между стените ѝ сам с надеждата, че този живот под някаква форма все още е възможен. Да я продаде, би означавало да признае, че вече няма никаква надежда и жена му няма да се върне. Затова се беше вкопчил в нея, сновеше в празните ѝ пространства, използваше само няколко стаи, а другите държеше заключени и чисти, в случай че тя се върне. Един дребен мъж, свиващ се още повече с годините, сред постоянно нарастващо пространство около себе си. Всичко това Паркър прозря за секунди. Загубата има фин усет за загубата.

Кухнята беше част от отворен дневен тракт. В единия край стояха масата и столовете, в другия - печката и шкафовете, а помежду им, няколко стъпала по-надолу, имаше диван и големи фотьойли, гледащи към градината, скрита от външни очи с плетове и вечнозелени дъбове. На едната стена беше закачен плоскоекранен телевизор, а на масичката под него имаше книги, вестници и списания заедно с празна чаша от кафе. Единият край на масичката беше затрупан с документи, а до стола с протрити възглавнички на седалката и гърба имаше чифт чехли. Беше разхвърляно, но уютно, и Паркър предположи, че Сансъм прекарва по-голямата част от времето си именно тук.

Стените бяха освежени с няколко плаката от шейсетте и седемдесетте години на Хендрикс, Нийл Йънг и „Ролинг Стоунс“. Изключение правеше голяма черно-бяла фотография в професионално направена рамка, на която се виждаха фигури, разхождащи се в парк през късна есен, съдейки по листата на земята. Имаше жени, деца и кучета, но не и мъже. Най-обикновена, макар и майсторски уловена сцена, с изключение на един детайл: всички лица бяха размити, така че не можеха да се видят чертите им. Всички хора, уловени от обектива, бяха сведени до призраци.

Сансъм, който правеше кафе с някаква луксозна италианска машина, забеляза, че гостът му гледа снимката, но не каза нищо.

- Кой я е правил? - попита Паркър.

Сансъм не отговори веднага, а продължи да се суети с чашите и зърната.

- Аз - каза той накрая.

- Много е добра.

Зловеща, помисли си наум Паркър, но наистина красива. Колкото повече я гледаше, толкова повече го привличаше. Имаше чувството, че може да се движи сред тези замръзнали фигури, да се вглежда в размитите им лица, докато...

Докато и той не стане един от тях.

- Помислих си, че ми трябва хоби - обясни Сансъм. - Отидох на курс, прочетох няколко книги. Не използвам цифров фотоапарат. По-щастлив съм, когато работя с филм. Имам си и тъмна стаичка в мазето.

- Това не е ли цифрово изображение? - изненада се Паркър предвид манипулацията на лицата.

- Не, направена е по старомодния начин. Трябваше само да се погрижа на лицата да има по-малко светлина, отколкото в останалата част на снимката. Не беше толкова трудно, но бяха нужни доста опити. Проба и грешка. Може да изглежда така, сякаш нарочно е направена, за да бъде поставена в рамка и закачена на стената, но всъщност не я виждат много хора. Рядко имам гости.