Джон Коннолли - Игра на духове

Самнър и Джеси си заминаха, последвани от Ричард и София. Мадлин остана да поговори със Сали, докато Стивън Лий я чакаше зад волана, мълчалив и неумолим, както винаги. Сали подозираше, че той е най-лудият от всички.

- Елинър написа нещо на стената в банята - каза Сали.

На изпитото лице на Мадлин с опънатата като барабан кожа някак си успя да се изпише изненада.

- Елинър е писала?

- Да. Две думи. Опустели хора. Кои са те?

- Нямам представа.

- Мисля, че каквото и да са, те я плашат.

- Може да има някаква връзка със сделката. И да отшуми след убийствата.

- Може.

Мадлин сложи ръка върху нейната.

- Ти се справи чудесно - каза тя. - Гордея се с теб.

- Благодаря ти.

Двете жени се прегърнаха и Мадлин се качи в колата при сина си, докато Кърк ѝ държеше вратата. Двамата със Сали им помахаха за довиждане, а когато автомобилът се скри от погледа им, влязоха вътре, надянаха ръкавиците и се заеха да чистят следите от Джейкъб Еклънд от стените и пода.

Луис се събуди и установи, че другата половина на леглото е празна. Часовникът на нощното шкафче показваше 3:30. Той почака, но в апартамента не се чуваше и звук. Той стана, облече халата си и отиде в дневната. Едната ѝ стена беше на практика стъклена и гледаше към залива Каско, а благодарение на ориентацията на апартамента съседните постройки не се виждаха. Тяхната сграда беше последната в района, а апартаментът им - на последния етаж в нея, така че когато човек застанеше на прозореца, имаше чувството, че стои на носа на голям кораб, а нощем можеше спокойно да си представи, че се носи между звездите.

Ейнджъл се беше свил в един фотьойл, увит в одеяло, и гледаше в мрака. На Луис му трябваха няколко секунди да го забележи.

- Добре ли си?

- Не можах да заспя?

- От болка?

- Не бих го нарекъл болка. По-скоро дискомфорт.

- Влошава ли се?

- Не. Обикновено се въртя малко в леглото и пак заспивам. Не знам защо сега стана така.

- Защото се влошава.

- Всички станахте доктори.

Луис се приближи до прозореца, но не седна. Виждаше светлините на един танкер, закотвен в морето, който чакаше утринната светлина, за да влезе в пристанището. В далечината като светулки блещукаха светлините на най-близките острови. Той пъхна ръка под одеялото и я сложи върху голото рамо на Ейнджъл. Кожата му пареше като инфектирана рана.

Това не бяха мекушави мъже. И двамата бяха понесли страдания, и двамата бяха причинили страдания на други. Затова чувствата им един към друг бяха безусловни и несмутени от притворство и илюзии. Корава любов, но въпреки всичко любов.

- Страх ме е - каза Ейнджъл.

- Знам.

- Дори не мога да кажа от какво. От всичко. От знанието, от неведението, от бъдещето. Не толкова от болката - с нея ще се справя, но от това, да съм болен. Не искам да стана един от онези хора, посивели и съсипани от отрови.

- Не се увличай. Може да е херния.

- Не е.

- Е, какво, ще умираш ли? Само преди два дни, докато седяхме в бара, се опитваше да ни убедиш, че нищо ти няма.

- В тъмното е различно.

- Да, предполагам.

Ейнджъл се помести и Луис видя как лицето му се изкривява от болка.

- Искаш ли да остана при теб?

- Нямаш ли си по-добра работа?

- Само да спя.

- Е, ще го приема за „не“.

- Сигурно.

Луис дръпна още един фотьойл до неговия. Двамата седяха като пръдливи старци в очакване на утрото, само дето не бяха стари, а ако това беше смъртта, тя не трябваше да приема такава форма. И двамата се бяха изправяли срещу оръжия; бяха преживели рани от ножове и куршуми. Краят, когато дойдеше, трябваше да бъде причинен от сила, не от зловеща нечистотия в тялото.

Луис не беше религиозен човек. Той нямаше богове. Но благодарение на Паркър съзнаваше, че това, което ги чака след края на този живот, не е пустота и нищо, макар да беше напълно възможно пустотата и нищото да се окажеха за предпочитане. Сега той безмълвно призова всичко онова, което ги чакаше отвъд, и изрази почитта си. „Нека да му няма нищо - помоли се той. - Нека това да не е краят.“

Когато приключи, каза на глас:

- Ако умреш, лично ще те убия втори път.

Ейнджьл, успокоен, че не е сам, вече беше заспал.

Да се пренесем на юг, към друго едно бдение. Колекционера седеше до леглото на баща си, а старецът полусънно рецитираше имена, само част от които бяха познати на сина му: клиенти, приятели, роднини; молебен за всички, които бяха пресекли пътя му. Сред тях имаше и такива, които бе предал на сина си, за да въздаде справедливост. Добре че баща му беше тук, помисли си Колекционера, а не в старчески дом. Не се знаеше кой би могъл да чуе бълнуването му тогава.