Джон Коннолли - Игра на духове

Сам се втренчи в прозореца и стъклата започнаха едно по едно да се пропукват.

Първите автомобили започнаха да пристигат пред къщата на семейство Бъкнър малко след четири следобед. Денят беше мразовит и навън почти нямаше жива душа. Ако някой фотограф беше снимал небето и къщите под него, без храстите и дърветата, зрителят трудно би могъл да познае дали гледа зимна или лятна картина заради безупречното синьо на хоризонта. Всеки, който излезеше на улицата обаче, веднага разбираше отговора: въздухът беше болезнено студен, а вятърът, който сякаш нарочно брулеше най-свирепо носа, ушите и пръстите на ръцете и извикваше сълзи на очите като от непосилна скръб, правеше усещането още по-мъчително.

Дейвид Фериър, като всеки разумен човек, не стоеше навън. Той седеше на бюрото си и се опитваше да си припомни коя сонетна схема беше на Петрарка и коя на Шекспир. Можеше да погледне в интернет, но това би означавало да признае неуспеха си. Освен това подобно на много хора, които се смятат за хора на ума, той живееше в непрестанен страх да не изгуби паметта си, макар лекарят да го бе уверил, че няма основание да се тревожи твърде много от това, че забравя факти и имена, а само ако спре да го забелязва - тоест, ако започне да забравя, че забравя. Фериър сметна за излишно да му посочва логическата грешка в този съвет, защото беше сигурен, че д-р Сир отдавна я е забелязал, а ако ли не, въобще не биваше да съветва никого за нищо.

Фериър разрови тавана на паметта си, за да си спомни някой стих на Шекспир. В главата му изникна нещо за „търговец тлъст“, римувано с „ще станат пръст“ 14 14 Шекспир, У. Цимбелин, IV.2. Прев. В. Петров. 3. Стоянов, 2010. - Бел. прев. , което означаваше, че Шекспировият сонет е във форма АB-АB-СD-СD-ЕF-ЕF-GG. Почука победоносно с химикалката върху тетрадката си и тъкмо се канеше да започне ново стихотворение, която никой друг нямаше да прочете, когато видя един бус да спира на алеята пред Бъкнърови. Не беше кемпер за отдих, а именно бус, приспособен за живеене, с перденца на прозорците. Беше боядисан в зелено, но работата очевидно беше свършена със спрей, и то по дилетантски начин, тъй че изглеждаше по-зле и от ръждивите и китосаните петна. Не приличаше на нещо, в което Фериър би искал да прекара нощта, но от друга страна, той беше единственият от приятелите си, който никога не бе водил семейството си на палатка, твърдейки, че никога не би накарал жена си и децата си да направят нещо, което той самият няма желание да прави. А когато самите му деца започнаха да го молят да помисли за почивка в къмпинг или поне един уикенд под звездите, той реши, че са стояли твърде дълго на слънце и не им обърна никакво внимание, докато не отраснаха и поривът им да го накажат по този начин не отмина.

От буса слязоха петдесетинагодишни мъж и жена. И двамата изглеждаха така, сякаш ядат кофти храна, за да съответства на лошия им вкус по отношение на дрехите и автомобилите. Косата на жената беше боядисана в неестествен червен цвят, а мъжът можеше да боядиса своята във всички цветове на дъгата и пак нямаше да му излезе скъпо, предвид количеството ѝ. И двамата носеха широки сини дънки, суичъри в същия цвят и бели маратонки.

„Селяндури“, помисли си Фериър.

Сали Бъкнър излезе да ги посрещне, а след секунди на вратата се появи и мъжът ѝ. Сали прегърна първо мъжа, после жената, но в жеста имаше нещо утешително, като че бяха на погребение. Сали ги въведе вътре, сложила ръка на кръста на жената, или поне на онази част от него, която можеше да обгърне - към петдесет процента по преценка на Фериър. Кърк стисна ръката на мъжа, целуна жената по бузата и затвори вратата след себе си, но не и преди Фериър да зърне как поглежда към него, въпреки че мрежестите пердета скриваха почти всичко в дома му.

Поетичните мисли се изместиха на заден план не само защото това бе един от редките случаи, когато Фериър виждаше някой да влиза в дома на Бъкнърови, като изключим самите тях, но и защото винаги бе смятал, че Сали е студена като риба. Трудно можеше да си представи, че допуска Кърк близо до тялото си, дори с всички дрехи по себе си, да не говорим за когото и да било другиго, но ето че сега прегръщаше и докосваше някого и... дявол да го вземе, държеше се почти като нормално човешко същество.

През следващия час пред дома им спряха още три автомобила. С два от тях пристигнаха още две двойки, около четирийсет и пет годишни. От последния слязоха две девойки и един младеж; възможно бе да бяха брат и сестри. Още прегръдки, още ръкостискания: стандартен изблик на емоции.