Джон Коннолли - Игра на духове

- Извинявай, бях в конферентен разговор.

Във фона се чуваха автомобили и викове - нищо тревожно, обичайните звуци за града.

- Сметнах, че искаш да чуеш как вървят нещата.

- Искам, но не по телефона. В Бостън съм. Можем ли да се срещнем?

Паркър не го попита защо е отишъл толкова на север от своята си територия в Ню Йорк. Каквато и да беше причината, новината със сигурност не беше добра за някого. Все пак Паркър нямаше намерение да се завлачи чак до Бостън само за удоволствието да побъбри с Рос. Ако искаше да го псуват и да надуват клаксони по него, можеше просто да спре по средата на улица „Конгрес“ в това, което минаваше за час пик в Портланд. Поне тогава хората щяха да имат причина да му се дразнят. Нямаше нужда да ходи до Бостън, за да го правят без причина.

- Бостън е много... хм, бостънски по това време на годината - каза той.

- Той си е бостънски по всяко време на годината - възрази не без основание Рос.

- Да, това е проблемът.

- Ще предложиш ли компромис?

- Какво ще кажеш за Портсмут?

- Нямаш ли нещо против и гражданите на Ню Хемпшир?

- Не колкото на Масачузетс. В Ню Хемпшир са нестабилни, но не се ядосват от това.

- Доста тънка разлика. Довечера трябва да взема последния влак за Ню Йорк. Мога да бъда в Портсмут след... два часа. Къде ще се срещнем?

- Има една книжарница, в която продават и пиене.

- Не се и съмнявам. Как се казва?

- „Портсмут Бук енд Бар“.

- Хубаво, ще го намеря.

Той затвори.

„Да, лек път и на теб.“

„Рос май трябваше да се пенсионира в Масачузетс“, помисли си Паркър.

Рос закъсня с близо час, така че Паркър имаше доста време да се поразходи, да изпие едно следобедно кафе и да помисли за Сам и Рейчъл. Когато се умори да се самобичува, той си купи екземпляр от биографията на Пол Маккартни, „Бягащият човек“, която започваше не от „Бийтълс“, а от раздялата им. Паркър винаги бе предпочитал творчеството на Маккартни пред това на Джон Ленън, независимо как се отразяваше това на имиджа му сред готините хлапета. Ленън пишеше само за себе си; липсваше му емпатия. Маккартни, от своя страна, беше способен да мисли и чувства, поставяйки се на мястото на другите. Това беше разликата между „Ягодови полета завинаги“ и „Пени Лейн“: въпреки че Паркър обичаше и двете песни, втората беше пълна с характери и образи, а в първата имаше само един и той се казваше Джон Ленън. Паркър дори би казал, че Ленън е трябвало да излиза по-често от къщи, но

когато го бе направил, един луд го беше застрелял. Вероятно бе постъпил добре, прекарвайки половин десетилетие затворен вътре.

Рос се появи точно когато Маккартни си пускаше брада и свикваше с провинцията. Не изглеждаше особено щастлив, въпреки че при него винаги беше трудно да се каже. Освен това не беше сам. Паркър забеляза сянката му - млада жена с яке, с което със сигурност ѝ беше горещо вътре, но тя не го свали. Седна на един стол с лице към вратата, а Рос отиде до бара и поръча две кафета, едно от които изпрати на нейната маса, преди да отиде при Паркър.

- Извинявай, че закъснях. Щях да дойда навреме, ако се бяхме срещнали в Бостън.

Паркър затвори книгата. Рос я посочи с пръст.

- Винаги съм харесвал повече Джон Ленън.

- Не се учудвам - отвърна Паркър.

Рос не попита защо, което Паркър отдаде на вродения му солипсизъм.

- Защо е този ескорт? - поинтересува се той.

- Глезотия за успокоение на някои хора. В колата чака още един.

- Издигаш се... или пак разритваш пчелни кошери.

Кафето на Рос пристигна, но той го отказа.

- Размислих. Донесете ми чаша вино. Червено. Силно. Ти искаш ли?

- Разбира се - отвърна Паркър. - От същото.

Взел решението да си поръча вино, Рос като че ли се поотпусна. Той свали якето си и се облегна назад. В ъгълчетата на очите му се виждаха фини бръчици. Паркър не ги беше забелязвал досега. Помисли си, че може да са нови: резултат от съчетанието на стрес и държавна заплата.

- Говорихме с човек, когото познаваш - каза Рос. - Гарисън Прайър.

Гарисън Прайър беше шефът на „Прайър Инвестмънтс“, която беше обект на разследване от Отдела за финансови престъпления на ФБР, и по-точно клона, специализиран в измами, свързани със сигурността и услугите. Интересното бе, че и Рос, и Паркър го смятаха за пласьор и посредник на група индивиди, известни като Бакерите, предвождащи издирването на Погребания бог. Разбира се, Паркър предполагаше, че Рос си е спестил по-екзотичните и мистичните си подозрения с Отдела, а вместо това беше намерил достатъчно други основания да привлече вниманието им към Гарисън Прайър.