Джон Коннолли - Игра на духове

Филип обаче си мислеше, че Майка знае.

Защото Майка знаеше всичко.

И всичко това се криеше в една кратка пауза.

- ... на мистър Уеб ти причинява ненужен стрес - довърши тя.

- Казах ти какво мисля, но вече съм се примирил с неизбежното.

- Наистина ли си?

Тъмните ѝ очи го гледаха безстрастно. Майка я биваше за това. Способна бе да включва и изключва емоциите си за миг, дори със сина си. Това ѝ позволяваше да анализира хладнокръвие всеки възникнал проблем.

- Да, Майко. Наистина. Така че няма защо да ме отпращаш.

- Когато всичко това приключи, ще живееш спокойно до края на живота си.

Спокойно: каква противно невзрачна дума. Спокойствието беше за старите, за умиращите.

- Знам. Вече сме водили този разговор.

- Продължаваме да го водим, защото не мисля, че наистина слушаш.

- Трудно ми е. Трудно е да знаеш, че ти нямат доверие.

- За тези неща?

- За всичко. Дори моят дял от наследството е обвързан с условия и издръжки. Ще ми дават на час по лъжичка и ще трябва да се моля за още.

- Все пак това са много пари.

- Не става дума само за парите.

- Разбирам.

- Ако разбираше, щеше да промениш нещо.

- Ръцете ми са вързани. Колко пъти да ти го повтарям? Има си закон. Господин Уеб беше пределно ясен в последната си воля.

- Това не е съвсем вярно, Майко, и ти го знаеш. В някои бизнес интереси, за които говорим, няма нищо законно.

Това се повтаряше отново и отново. Междувременно цялата империя отиваше на вятъра, а заедно с нея и мечтите на Филип да стане император.

- Филип, обичам те, но ти не си Каспар Уеб.

- Нося неговата кръв.

Майка потръпна.

- Носиш амбиции.

- Виждала си на какво съм способен.

Да, виждала беше. Още помнеше как я повикаха в склада и намери Филип да стои пред полюшващото се тяло на Тери Нейкъм, дясната ръка на Винсънт Гарон. Майка беше разпоредила смъртта на Гарон, защото той кроеше планове срещу нея. Нейкъм трябваше да избяга и тя нямаше да го преследва. Той обаче остана, което означаваше, че може би има намерение да ѝ създаде неприятности. Майка инструктира Филип да го открие, не да го одира. Гледката на сина ѝ, гол до кръста и оплескан с кръв, с нож за филетиране в дясната ръка, до червеното пулсиращо тяло на Нейкъм, едва не я накара да изгуби разсъдъка си.

Това, което се запечата завинаги в съзнанието ѝ и я връхлиташе в тъмните доби на нощта, беше изражението на сина ѝ в този момент. Той изглеждаше като дете, което очаква да го похвалят за някоя беля.

„Виж, мамо! Виж какво направих!“

Въпреки това тя остана, докато Филип не довърши започнатото.

- Да - каза Майка, - виждала съм на какво си способен.

- По-корав съм, отколкото мислиш. Мога да бъда безпощаден.

- Безпощаден и жесток са различни неща.

- Мога да науча много. Мога...

- Стига, Филип. Вече е решено. Имаш избор: да останеш и да си мълчиш, или да напуснеш, докато приключим тук. Можеш да отидеш, където желаеш по света. Ще пътуваш добре - аз ще се погрижа за това. Вземи Ерик със себе си.

От хората, които бяха останали, Ерик Ластрейд беше най-лоялен към Филип. Двамата бяха на сходна възраст и темперамент. В разстроения ум на Филип, бъкащ от имперски видения, Ерик беше това, което е бил Хефестион за Александър Македонски.

- Ако за теб е без значение, бих бил по-щастлив да остана, Майко.

- Добре, но нека това да е за последно.

Тя се върна към документите. Филип изчака няколко минути, за да овладее емоциите си. Очите му пареха и знаеше, че ако се опита да каже нещо в този момент, гласът му ще звучи пресипнало. Само Майка можеше да стори това с него: да го накара да се чувства като малко дете. Накрая възвърна самообладание и попита:

- Ами Паркър?

- Какво за Паркър? Направих му предложение, той отказа. Ще направи, каквото трябва. Ако послужи на нашите цели, толкова по-добре.

- Не ми харесва. Нито пък приятелите му.

Майка не вдигна очи, но Филип можеше да отгатне изражението ѝ и без да го вижда. Подигравателната нотка в гласа ѝ говореше достатъчно.

- На твое място бих запазила мнението си за себе си. Прагът на търпимост на тези хора към онези, които не са съгласни с тях, е по-нисък и от моя. А сега, ако обичаш, ме остави да работя.

Филип стана, приближи се до бюрото и я целуна по главата.

Тя вдигна свободната си ръка и го погали по бузата.

- Така е най-добре - рече тя.

- Казах ти, Майко. Примирих се с неизбежното.

- Добре.

Той не лъжеше. Майка трябваше да си отиде.

Паркър отлагаше разговора с Рос най-вече защото още се опитваше да асимилира наученото за Еклънд и неговия кръстоносен поход, въпреки че ако някой можеше да слуша истории за духове с овладян скептицизъм, то беше именно агентът от ФБР. Паркър позвъни на номера, който му беше дал Рос, но след първите две позвънявания беше прехвърлен към гласова поща. Не си направи труда да остави съобщения. Предполагаше, че този номер се използва само с една цел. Две минути по-късно Рос върна обаждането.