Джон Коннолли - Игра на духове

- Не съм забравил. Листче. На гърба на хладилника.

Паркър вкуси виното си. Беше добро, но не възнамеряваше да го допие. Една глътка стигаше. Искаше да има бистра глава.

- Въпреки това няма да получиш списъка - каза той.

- Все някога ще го получа. Може и през трупа ти, но ще го получа.

Паркър надигна чаша.

- За дългия живот тогава.

Рос демонстративно не отвърна на тоста. Вместо това каза:

- Кажи ми за Еклънд.

Паркър му разказа каквото знаеше. Първо за предполагаемите видения на образи, които биха могли да са свързани с група, известна като Братята, и убеждението на Еклънд, че тези видения от своя страна са свързани с убийства, някои от които датират още от деветнайсети век; и второ, за откриването на тялото на Клаудия Сансъм три години след изчезването й и три години по-стара оттогава, и за загадката, какво е правила междувременно.

- Останалото е горе-долу каквото очакваш - каза Паркър, - което не означава, че някои неща не биха могли да предизвикат нечие негодувание. Занимавал се е с разводи, измами, злоупотреби, издирвания. Звучи стандартно, но всяко от тези неща може да е потенциален източник на конфликт. Няма дребни случаи, не и за хората, замесени в тях. Еклънд обаче е бил фиксиран върху Братята, а когато претърсихме дома му, папката на Сансъм беше на бюрото му, така че явно наскоро се е върнал към нея.

Рос не си водеше бележки. Нямаше нужда. Паркър от опит знаеше, че агентът има добра памет за лоши новини.

- Възможно ли е да има връзка между двата случая?

- Нищо не подсказва, че Еклънд е мислел така, а той е бил много старателен в работата си.

- Как смяташ да продължиш?

- Бих искал да поговоря с Оскар Сансъм, ако ще и само защото е на няколко часа път оттук. Няма смисъл да гоня стари призраци някъде далеч, преди да се опитам да разбера дали изчезването на Еклънд има нещо общо със случая Сансъм.

- Съгласен. Нещо друго?

- Има още един детайл, свързан с Братята - каза Паркър. - Макар че надали си струва да го споменавам.

- Защо ли си мисля, че нарочно го запази за накрая? Давай.

- Познай чий брат се оказа сред папките на Еклънд?

- Вече си ме хванал на въдицата.

- Този на Каспар Уеб.

Очите на Рос за миг се разшириха достатъчно, за да намери Паркър ефекта за удовлетворителен.

- Предлагам ти да си вземеш още една чаша вино, докато ти разказвам за Майка...

Сам търсеше телбод. Довършваше един училищен проект за планините, в който трябваше да сглоби снимки, карти и собственоръчни рисунки заедно с фактите и цифрите, които заедно с дядо ѝ бяха извадили от различни книги и интернет. Дядо ѝ работи с по-голямо удоволствие от самата нея; тя лично намираше проекта за глупав. Поначало трябваше да работи със Стейси Мейър, само че двете се скараха коя ще пише за Еверест. Учителката им, мис Хауърд, прецени - със соломоновска мъдрост, както се изрази дядо ѝ, щом разбра причината за сдърпването, - че вероятно ще им се отрази по-добре, ако работят самостоятелно, така че и двете да включат върха в проектите си. Сам смяташе, че на Стейси Мейър въобще не бива да се позволява да се докосва до Еверест, защото е тъпа кифла, и реши, че последната дума ще бъде нейна. Резултатът бяха десет страници за Еверест и само няколко абзаца за недотам значимите върхове по света.

Знаеше, че не бива да влиза в кабинета на майка си без позволение, но майка ѝ беше излязла с баба ѝ, а дядо ѝ си подремваше, а Сам много, ама много искаше да приключи с този проект, за да си играе на айпода. Така или иначе, знаеше къде стои телбодът, така че нямаше за какво да се тревожи.

Стиснала проекта си под мишница, тя отвори чекмеджето, намери телбода и тъкмо се канеше да го използва, когато погледът ѝ попадна на собственото ѝ име върху писмо, подаващо се от една папка на бюрото. Сам остави телбода и инстинктивно се огледа да не би майка ѝ или някой друг мистериозно да се е материализирал в стаята, без да забележи, след което извади листа.

Писмото беше изпратено от адвокатска фирма. Много от думите ѝ бяха непознати, но това не беше важно. Знаеше какво значи „попечителство“, „ограничени“ и „достъп“. Погледа още малко листа, преди да го върне в папката. После тихо и спокойно довърши проекта си, прибра телбода и излезе от кабинета, като затвори вратата след себе си.

Върна се в стаята, седна на ръба на леглото си и се обърна към по-малкия от двата прозореца, подпряла брадичка на ръцете си. Баба ѝ и дядо ѝ бяха направили този прозорец специално за нея. По средата беше прозрачен, но отстрани имаше разноцветни квадрати, които през деня хвърляха шарени мъниста от светлина.