Джон Коннолли - Игра на духове

- А мен?

Настъпилата тишина се нарушаваше само от хриповете и свистенето на дробовете му.

- Гледах те като свой син.

- А не съм ли?

- Моят син умря. Ти зае неговото място. Носеше неговата кожа, говореше с неговия глас, гледаше ме с неговите очи, но никога не си бил моето момче. Ти беше подхвърлен при нас вместо него.

- Ти ме отгледа. Наричах те „татко“. Ако не съм бил синът, когото си можел да имаш, поне бях син.

- Сигурно си прав. Така или иначе, сега няма смисъл да спорим. Гладен съм. В хладилника има пушено месо. Ще си направя сандвич. Ти искаш ли?

Колекционера не искаше, но се чу как отвръща утвърдително. Знаеше, че Елдрич ще хапне само троха от хляба и почти всичко ще иде на боклука. Той ядеше само за да накара и сина си да се нахрани, а синът ядеше, за да хапне нещичко и бащата. Лудост, но мила.

- Добре - каза баща му и се отдалечи.

Отражението му избледня, но той се спря, преди да изчезне напълно.

- Ти беше добър син. Не бих могъл да искам по-добър.

Колекционера не отговори. Гледаше някъде отвъд себе си, в сгъстяващите се сенки, и си мислеше, че скръбта, която толкова дълго му беше чужда, може скоро да го споходи.

Мокси Кастин работеше в малка кантора от офиси на „Марджинал Уей“ в Портланд. Три пъти се беше женил и развеждал, но по някакво чудо продължаваше да поддържа добри отношения и с трите си бивши съпруги, макар да не проявяваше склонност да се пробва четвърти път за късмет. Дамска компания никога не му липсваше въпреки неугледната външност. Беше възпълен - или възнисък; както обичаше да казва на Паркър: „Теглото ми си е наред, проблемът е в ръста“. Носеше скъпи костюми, които никога не му стояха добре, и черни или кафяви спортни обувки, които никога не бяха съобразени с цвета на дрехите. Пушеше достатъчно, за да си заслужи коледна картичка от „Филип Морис“ всяка година, а прякорът му идваше от газираната безалкохолна напитка, която консумираше в същите количества като кислорода. Макар рожденото му име да беше Олег, никой в Портланд не го наричаше така. Дори вестниците бяха спрели да слагат прякора му в кавички. Той си беше Мокси Кастин и това име щеше да стои някой ден на надгробния му камък.

Паркър се обади предварително, за да е сигурен, че Мокси ще бъде там. Намери го да прави сметки със секретарката си по едно дело за трудова злополука, при която клиентът му изгубил дясната си ръка. Доколкото схвана Паркър, когато Мокси му махна да влиза, застрахователната компания искаше да плати само една трета от исканото обезщетение, защото човекът бил левичар.

- Вампири - възмути се отдън душа Мокси. - Кръвопийци. Усойници.

Секретарката му кимна за поздрав на Паркър. Не беше от разговорливите или просто се беше предала след дългогодишни опити да вметне някоя и друга дума в присъствието на Мокси и мълчанието се беше пренесло във всичките ѝ взаимоотношения със света.

- Какво ще правиш? - поинтересува се Паркър.

- Ще им кажа, че е бил амбидекстър 13 13 Човек, който си служи еднакво добре с двете ръце. - Бел. прев. . Да видим как ще докажат обратното.

Той надраска още няколко бележки, връчи ги на секретарката си и я помоли да ги напечата. Мокси ръководеше малък бутиков бизнес. Имаше няколко души, към които можеше да се обърне за съдействие при нужда, но се гордееше, че се грижи добре за клиентите си. Паркър също вършеше някои неща за него, основно процесуални и предсъдебни разследвания. Мокси плащаше добре и навреме. Когато умреше, хората в Мейн трябваше да се съберат и да му вдигнат статуя, ако и само за да напомнят на себе си и на другите представители на тази професия, че не е задължително адвокатите да са кретени. От друга страна, мислеше си Паркър, впечатленията зависеха от това, от коя страна си застанал. Някъде някой застрахователен агент скоро щеше да проклина Мокси и да се чуди и мае как да докаже, че еднорък човек доскоро не е бил амбидекстър.

Мокси го покани да седне, отвори си кутийка безалкохолно и го попита какво може да направи за него. В отговор Паркър му връчи документите от адвоката на Рейчъл. Мокси бавно ги прочете. Паркър не го безпокоеше. Щом свърши, Мокси ги остави на бюрото си и се навъси.

- Доста стандартно на този етап. Как се разбирате с Рейчъл?

- Можеше да е по-добре. Иначе нямаше да съм тук.

- Да, това се подразбира. Имам предвид - нали не се замеряте с вази и обстрелвате с оръжия?

- Не.

- Това последният ѝ шанс ли е?

- Предполагам.

- Предчувстваше ли го?