Джон Коннолли - Игра на духове

- Нали знаете - рече Кърк с широка усмивка на лицето и мъртви очи, -свободни духове.

- Хипита - предположи Фериър.

- Не, това не е за нас. Не обичаме трева и никога не сме можели да слушаме дълго „Грейтфул Дед“.

Кърк смачка празната кутийка и я метна до портата, за да я изхвърли по-късно.

- Благодаря - каза той. - Трябва да се залавям за работа. Моравата няма да се окоси сама.

Той включи косачката и тя заръмжа. Фериър продължи да пие содата си, без да помръдне.

- Съпругата ми ще се радва някой път двамата със Сали да дойдете на гости за вечеря - подхвърли той.

- Така ли?

- Отдавна сте тук, а още не се познаваме като хората.

- О, ние сме спокойни хора. Нищо интересно около нас.

Той постепенно се отдалечаваше с косачката, но Фериър спокойно го следваше, макар че така настъпваше не само в личното му пространство, но и в частния му имот.

- Всички интересни хора казват така.

- Само че в нашия случай е вярно.

- Ние дори не знаем от колко години сте женени.

- Така ли?

- Никога не сте ни казвали.

- От прекалено много - опита се да се пошегува Кърк, но не се получи. Изглеждаше така, сякаш полага повече усилия да се усмихне от обикновено.

- Аха - отвърна Фериър. - С Ета се оженихме в тукашната „Свети Йосиф“. Можеше да го направим и в големия град, но вече бяхме хвърлили око на къщата и решихме, че трябва да положим обета си на същото място, където смятаме да живеем. Да си го заплюем, така да се каже. Ами вие?

- В кметството в града. Скромно.

- Но вие нали сте баптисти? Мислех, че сте много строги в това отношение.

- По-късно сключихме и църковен брак.

- Така ли? Хм. И къде?

Кърк изключи косачката. Въздухът миришеше на прясно окосена трева с нотка на бензин. Беше един от онези тежки, задушни дни, когато и птиците нямат желание да летят, но Кърк като че ли не се потеше особено.

Той погледна Фериър. Вече не се усмихваше.

- Ние наистина сме затворени хора, господин Фериър. Не искам да звуча невъзпитано, но държим на личния си живот. Рядко общуваме с други хора извън църквата. Достатъчни сме си и сами.

- Аха - отвърна бавно Фериър, като че ли Кърк Бъкнър току-що беше насочил оръжие срещу него. - Е, тогава ще се махам от вашия двор.

- Благодаря за безалкохолното.

- Няма за какво.

Фериър пресече улицата и тръгна към дома си. Не беше ядосан или обиден. Напротив, чувстваше се доволен от себе си. Смяташе, че подозренията му са се потвърдили, и това му стигаше.

Семейство Бъкнър криеше нещо.

По-късно вечерта, когато жена му се върна от една лекция за бежанците и интеграцията в общинския център, той ѝ разказа за срещата си с Кърк Бъкнър.

- Поканих ги на вечеря - каза той.

Макар да не се гътна от шок, жена му спря да налива гореща вода в чашата си с чай, за да не се изгори, и го погледна смаяно.

- Моля?

- Поканих двамата с жена му на вечеря.

- Да не би извънземни да са отвлекли мъжа ми, докато ме е нямало? - Ета размаха юмрук към тавана. - Мътните ви взели, космически чудовища, веднага да ми го върнете!

- Много смешно.

- А той какво каза?

- Направи се, че не ме е чул.

- Да не си бил груб?

- Колко груб мога да бъда, докато каня някого на вечеря?

- Не знам, но ако някой може да го направи, това си ти.

- Не бях груб. Той ми обясни, че са затворени хора и държат на личния си живот. Не ме изхвърли от имота си, но беше на косъм.

- А ти защо ги покани на вечеря? Аз не мога да те накарам да изведеш мен на вечеря.

- Просто от любопитство, предполагам.

- О, Дейвид!

- Какво?

- Искал си да си пъхнеш носа в техните работи. Какво друго го пита? За размера на обувките? Колко често ходи до тоалетна? Бива си те, да знаеш!

- Исках само да разбера къде са се оженили. Е, и кога.

- Господи. Следващия път, когато ги видя, ще се наложи да се извиня и на двамата.

- За какво?

- Задето съм се омъжила за теб!

Тя взе чашата си с чай и излезе гневно навън.

- Аз само ги поканих на вечеря - продума Фериър, но нямаше кой да го чуе, освен Слипър, техният басет.

Кучето го погледна. И Фериър погледна него.

- Опитвах се да бъда учтив.

Слипър затвори очи.

От другата страна на улицата Кърк стоеше до леглото на Сали и ѝ разказваше за срещата си с Фериър.

- Нормално е да прояви любопитство - каза тя. - Съседи сме.

- Не ми харесва.

- Не си длъжен да ти харесва. Трябва само да го търпиш.

- Мисля, че се опитва да научи нещо повече за нас.

- Нека.

- Ще има бели петна, за които ще трябва да излъжем.

- Тогава ще излъжем.

- Не разбираш. Сега е по-трудно заради интернет.