Джон Коннолли - Игра на духове

ОПУСТЕЛИ ХОРА

Първото впечатление на Паркър от Майка беше за черен паяк, промъкнал се в стаята.

Жената беше по-ниска от него, но изглеждаше почти двойно по-широка. Косата ѝ беше цялата сребриста, прибрана на кок, към който бяха добавени множество удължения, висящи по гърба и раменете ѝ като крака на мъртво членестоного. Главата ѝ беше мъничка, кожата - бледа, а очите - дебело очертани с черен молив, за да не се изгубят напълно в дълбоките си гнезда и лилавите торбички отдолу. Устните ѝ бяха натежали от кръв, а брадичката ѝ едва крепеше провисналите гънки плът, които се спускаха на отвесни вълни по шията ѝ, за да бъдат погълнати от черните ѝ одежди. В същото време лицето ѝ беше слабо, също като ръцете, които стърчаха като вейки от ръкавите, и прасците, които се виждаха под края на роклята ѝ. Краката ѝ бяха обути в черни кадифени чехли, не по-големи от трийсет и втори размер. Само торсът ѝ беше огромен, а внушителните му извивки - очертани от контурите на облеклото ѝ.

Синът ѝ се присъедини към нея. Той беше колкото наследник на баща си, толкова и дете на майка си: виждаше се прилика в очите и брадичката, както и в опънатата ѝ, лишена от бръчки кожа по костите на лицето.

- Майко, това са хората, за които ти разказвах.

Майка не каза нищо; само мълчаливо измери с поглед Ейнджъл и Луис, преди тъмните ѝ очи да се спрат върху Паркър и да се задържат достатъчно дълго, за да се почувства неудобно, като муха, очакваща неминуемата атака. Впечатлението му се подсили, когато осъзна, че тя се приближава към него, без да е забелязал кога е започнала да се движи, а чехлите ѝ тихо съскаха по килима. Паркър устоя на импулса да направи няколко крачки назад, за да запази разстоянието помежду им. Усети миризмата ѝ: същата като на сина ѝ. Или ползваха един и същ одеколон, или излъчваха еднаква миризма от порите си.

Незнаейки какво друго да направи, Паркър протегна ръка за поздрав, но костеливите пръсти на Майка останаха свити в юмрук до тялото ѝ. Филип, който я следваше като вързан с копринен конец, обясни:

- Майка не харесва ненужните физически контакти.

Паркър преднамерено избягваше погледите на Ейнджъл и Луис, но чу лекото покашляне на последния, а Ейнджъл като че ли беше открил особено интересна гледка на тавана.

Майка заговори. Гласът ѝ имаше сух тембър, който не можеше да се нарече неприятен.

- Господин Паркър, бихте ли седнали заедно с приятелите си?

Тя посочи с жест гнездото около масичката, изчака ги да се приближат и кацна на по-малкото канапе. Четиримата мъже я последваха. Синът ѝ седна до нея, Ейнджъл и Луис - на другото канапе, а Паркър на един от столовете. Филип взе чайника, предложи мляко и по английски маниер наля първо от него в чашите на желаещите, преди да сипе чая. Много приятно, помисли си Паркър, ако оставим настрана факта, че шейсет процента от присъстващите бяха тук не по своя воля.

Майка отпи от чая си и захапа една курабийка. Филип нито си взе курабийка, нито докосна чашата си, след като я напълни. Ейнджъл си взе курабийка и съумя да изяде половината, а другата половина поръси под формата на трохи върху дивана, пода и дрехите си. Майка се справи по-успешно, но тя вероятно се беше упражнявала. През цялото време никой не продумваше.

Накрая Майка сдъвка курабийката, изтупа внимателно трохите от пръстите си в чинийката и поде.

- Какво правехте в къщата на Джейкъб Еклънд?

Паркър остави чашата си. Не разбираше много от чай, но тази течност имаше доста добър вкус. Може би щеше да попита Майка от какво е, стига да се разделяха в добри отношения, което далеч не беше сигурно, особено като се имаше предвид директният въпрос, с който започна разговорът.

- Преди всичко - каза той, - ние сме малко объркани, госпожице...?

Ако Майка имаше име, то тя определено не беше в настроение да го сподели. Погледна Паркър с лека изненада, като че ли е казал нещо не съвсем прилично.

- Това - каза бавно Филип, - е Майка.

Паркър си помисли, че вече знае как се е чувствала Алиса на чая при Лудия шапкар.

- Аз не мога да я наричам Майка - обясни той с почти същия тон.

- Не е нужно да ме наричате по какъвто и да било начин - намеси се жената. -

Просто отговорете на въпроса ми.

- Работя за клиент.

- Име?

- Не мога да го разкрия.

- Този клиент подкрепя ли влизането с взлом?

Едва забележимо изкривяване на устните в неодобрителна гримаса.

- Може би ще се изненадате колко много неща е готов да понесе клиентът ми.