Джон Коннолли - Игра на духове

Вече трийсет и пет години момичето я следваше почти неотлъчно. Казваше се Елинър Крейг. Сали го разбра благодарение на вродената си интелигентност, заради която и беше избрана. Елинър не можеше да говори, а Сали нямаше желание да прекарва цели часове и дни в опити да отгатне името ѝ, затова написа азбуката на лист хартия и започна да ги сочи подред, като ги отбелязваше с цветовете на реакциите на момичето: синьо за „да“, червено за „не“ - също като в детска игра.

Когато порасна, Сали научи повече за Елинър от интернет, както и всичко за Братята, което се предаваше през поколенията. Елинър беше дете от оригиналната кръвна линия, племенница на самия Маг. Беше изгоряла заедно с него и осемнайсет други през деветнайсети век в обсадата на Капстед, сложила край на първоначалните набези на Братята. Тя щеше да бъде сянката на Сали и връзката ѝ с другите, докато не дойдеше време и Сали да прекоси границата и да стане като тях. Тази перспектива, в интерес на истината, не се нравеше на Сали, но сделката беше сключена много отдавна и не можеше да бъде развалена.

Водата във ваната вече беше почти хладна. Сали виждаше как се сбръчкват пръстите на ръцете и краката ѝ, но още не ѝ се излизаше. Кърк щеше да търси отговори и успокоение, а тя не можеше да му ги даде. Протегна ръка и завъртя крана, за да долее гореща вода. Елинър излъчваше черна ярост и светлосиня скръб, но и през двете преминаваха тъмновиолетови вълни, които Сали беше зървала много рядко досега - за последно, точно преди да призове Раут и да го изпрати да разчисти кашата с Еклънд.

Тревога.

Сали намокри една кърпа и я сложи на лицето си. От сноването на Елинър ѝ се повдигаше, а трябваше да помисли ясно. Еклънд ѝ беше дал имената на всички, с които бе разговарял в хода на разследването си, и тя ги беше сверила с информацията в лаптопа му. Ако Раут беше успял да разчисти и дома му, Сали можеше да остави другите на мира, защото без самия Еклънд щяха да останат само слухове и налудничави теории. Сега обаче Раут беше мъртъв, убит - това поне Елинър бе успяла да предаде - от неизвестен нападател близо до дома на детектива. Единственият извод, който можеше да направи, бе, че някой опасен също е имал интерес към Еклънд или към самия Раут. Докато не си изяснеше фактите, Сали трябваше да приеме, че въпросната личност или личности могат да продължат да следват пътя на Еклънд или да се ровят в живота на Раут, което можеше да ги отведе при Братята.

Решението, както ѝ се струваше, бе да изхвърли от играта онези контакти на Еклънд, които представляваха най-голяма заплаха, за да не би посетите от него семена някога да дадат плод. Книгите и папките, които Еклънд бе признал, че държи в мазето си, бяха опасни и най-добре щеше да бъде да се изгорят, но сами по себе си не стигаха, за да предизвикат сериозно разследване. Еклънд имаше личен интерес заради историята на семейството си, така че не би трябвало никой друг да направи същите скокове на въображението, но ето че беше успял да привлече поне двама други за каузата си. Ако те бъдеха отстранени, разследването най-вероятно щеше да умре заедно с тях. Междувременно Братята щяха да се опитат да разберат кой е убил Раут и да го накарат да си плати. Убийствата щяха да им стигнат задълго напред, също като пари в банката, и можеше да минат много години, преди да се наложи отново да убиват. Дотогава Сали можеше да е вече мъртва или достатъчно стара, за да прехвърли отговорността на следващото поколение.

Взела това решение, тя свали кърпата от лицето си.

- Не се страхувай - каза тя тихо, така че Кърк да не чуе. - Ще се справя с това.

Елинър спря да ходи напред-назад и се обърна към нея. След толкова години Сали още не обичаше да я гледа право в очите. Напомняха ѝ за това, което чакаше всички; memento mori . Опита се да се фокусира върху луничките на носа и бузите ѝ и разкри плана си. Черното сияние постепенно избледня до слонова кост, а синьото - до бледорозово, ала индиговата вълна продължаваше да се вие и в двете като червей в ябълка.

- Ти още се страхуваш - каза Сали. - Недей. И по-лошо сме виждали.

„Та ти си загинала сред пламъци и куршуми - помисли си тя. - Знаеш го по-добре от всички.“

Прозорецът на банята беше замъглен от парата. Елинър се приближи и протегна пръст към него. Сали притаи дъх. Елинър рядко взаимодействаше с физическия свят. Дори шегата с пластмасовото кубче от деня на първата им среща не се бе повторила повече. Ала ето че сега тя пишеше върху стъклото, а пръстът ѝ се движеше мъчително върху влажната повърхност. От усилието черна кръв потече от носа и ушите ѝ, сълзеше от крайчетата на очите ѝ и капеше между устните ѝ. Щом свърши, тя изчезна, а подире ѝ остана само посланието на стъклото. Две думи, дванайсет букви.