Джон Коннолли - Игра на духове

Години по-късно тя щеше да се пита дали щяха да имат тези проблеми, ако той беше по-силно и здраво момче. Не че имаше нещо против да бъде с него: тя го обичаше. Братята също не се интересуваха от това. Имаше други, които щяха да продължат рода, а за Сали чертаеха други планове. Това потвърди и появата на духа. Може би цялото семейство още тогава е знаело как ще се развият нещата за Сали и Кърк.

Сали определено ценеше момчешките играчки повече от момичешките. Никога нямаше време за кукли и пластмасови кухни. Обичаше пушките и камиончетата. Строеше шарени къщи и причудливи влакчета от пластмасови кубчета. В този слънчев ден беше заета да вдига високи стени от едната страна на пясъчника. Построяваше една, добавяше бойници и кули, разполагаше няколко пластмасови войничета отгоре и после засилваше метално камионче с всичка сила, така че кубчетата и войниците да се разлетят във всички посоки. Някои падаха в храстите, но тя реши, че ще ги търси по-късно, ако въобще има желание за това. Кърк имаше много кубчета и войници.

Докато издигаше сложно укрепление, едно кубче я удари отстрани по главата. Тя вдигна очи да види откъде е дошло и видя едно момиче, застанало в малката цветна леха между два храста. Изглеждаше на седем или осем години, с къса тъмна коса и лунички. Носеше дънково сукманче с щампа, а краката ѝ бяха боси. Пръстите ѝ ровеха във влажната пръст - майката на Сали беше поляла лехите преди по-малко от час - но не оставяха следи, сякаш между нозете ѝ и земята имаше тънко, невидимо стъкло.

Това, което привлече вниманието на Сали обаче, бяха очите ѝ. Бяха замъглени, така че някогашният им цвят не можеше да се определи, а ъгълчетата им бяха гурелясали като на човек, който дълго време е спал и току-що се е събудил. По крайчетата на устата ѝ също имаше корички; когато отвори уста, за да ги оближе - с бледорозов език, напомнящ сурова риба - устните ѝ се напукаха, но не потече кръв.

И миришеше. Не беше неприятна миризма, само стара и растителна, с нотка на изгоряло. Напомняше на Сали на водата, която се събираше на дъното на саксиите с орхидеи на майка ѝ; на бавна, мокра гнилоч. Тя се излъчваше от момичето на талази като мъгла от морето и падаше хладно върху кожата на Сали въпреки яркото слънце.

Сали никога не бе виждала мъртвец досега. Нямаше понятие за смъртта и ѝ беше трудно да впише момичето в ограничения си опит на този свят. Страхуваше се, но само малко. Момичето не говореше, но Сали долавяше чувствата ѝ като цветове, които сияеха във въздуха около нея. Точно в момента момичето я успокояваше със зелено и златно, приканваше я да не се бои и Сали разбираше, че няма да ѝ стори нищо лошо.

- Ти ме замери с кубче - каза Сали.

Момичето се усмихна и устните ѝ се напукаха още повече. Гледката не беше приятна, но Сали не каза нищо. Не искаше да прозвучи грубо.

- Само че краката ти не докосват земята - продължи тя. - Как успя да хвърлиш кубчето?

Синьо, последвано от възхитено сияние. Сали беше умна. Всички го казваха.

Момичето вдигна дясната си ръка и във въздуха полетя още едно кубче, което падна до крака на коленичилата Сали.

- Брей! - възхити се тя. - Може ли...?

Не успя да довърши въпроса си, защото момичето погледна през рамо, като че ли някой го викаше. После вдигна отново дясната си ръка, този път за сбогом.

- Чакай! - извика Сали. - Не знам името ти.

Момичето сви леко рамене, посочи устата си и поклати глава.

- Може ли да разкажа на мама за теб?

Момичето кимна, а после сякаш се сви в себе си и изчезна.

Сали стана и изтупа пясъка от коленете си. Приближи се до цветната леха и я огледа, за да се увери, че наистина няма отпечатъци от стъпки. Растителната миризма тук беше още по-силна, но вече избледняваше и след няколко секунди от нея остана само спомен. Усещането за хлад остана малко по-дълго, но също отшумя и отново стана топло.

Сали изтича в кухнята, за да разкаже какво е видяла. Майка ѝ седеше на кухненската маса и чистеше грах от шушулките, за да го добави към пушеното месо за вечеря. Когато дъщеря ѝ влезе, тя се обърна.

- Мамо! Мамо!

- Какво има, миличка?

- Видях дух. Едно момиче.

Майка ѝ се усмихна и разтвори обятия, за да прегърне дъщеря си.

- О, миличка, толкова се гордея с теб...

Всичко това изглеждаше безкрайно отдавна. Сали беше избрана да закриля Братята - мъртвите, живите и още неродените - и ако не се проявеше някаква слабост на характера, която да я направи негодна за мисията, щеше да изпълнява този си дълг чак до гроба.