Джон Коннолли - Игра на духове

Този край на коридора бе осветен само една лампа. Крушката беше ярка - по-ярка, отколкото бе нужно за това пространство, - но на Кърк му харесваше така. Крушките в мазето и гаража също бяха много ярки и той ги държеше включени дори когато беше светло. Избягваше с всички сили тъмнината, защото те я обичаха. Дори да не ги виждаше, често можеше да ги подуши, а не ги искаше около себе си, особено когато Сали я нямаше. Светлината ги държеше на разстояние и това отлично устройваше Кърк. Сали знаеше какво прави, но не коментираше. При нея беше различно. Те бяха достатъчно благоразумни да не ѝ се натрапват, когато са нежелани. Затова двамата можеха да изключат лампите, докато правят любов или си почиват. Кърк не беше сигурен, че в противен случай би могъл да се справи с мъжкия си дълг или да спи, без да сънува кошмари. В редките нощи, когато Сали не беше с него, той оставяше лампата в стаята да свети и само покриваше очите си.

Кърк виждаше издайническото потрепване на свещта под вратата на банята. Може би някой от тях беше вътре при Сали и гледаше голото ѝ тяло. За Сали нямаше значение дали е мъж или жена. Твърдеше, че те вече нямат такива желания, но Кърк не беше сигурен, че е така. Изпитваха ярост и страх, защо тогава да не изпитват желание или дори завист? Кърк подозираше, че може би тъкмо завистта е емоцията, която ги движи, повече дори от страха. Нима беше възможно мъртвите да не завиждат на живите, особено тези мъртви? Те бяха пленници и трябваше да си останат такива, защото другият вариант беше...

Другият вариант не си струваше да се обмисля. Беше съвсем просто. Избор нямаше.

Рано или късно - о, дано да беше по-късно - двамата със Сали също щяха да заемат мястото си сред тях и целият проклет цикъл щеше да продължи поколения наред. Петното на греха щеше да нараства с годините, а заедно с него и наказанието, което щеше да връхлети върху всичките, ако допуснеха грешка.

От банята се чу шум. Звучеше така, сякаш Сали се движи във водата. Той чакаше тихо, надявайки се, че тя просто ще излезе, ще се подсуши и ще му разкаже какво става.

Това обаче не се случваше. Той я повика по име, поне да ѝ напомни, че е още там, а после, също като поколения мъже от Братята преди него, зачака жената да го поведе.

*

Полегнала в изстиващата вода във ваната, Сали гледаше мъртвото момиче, което ходеше напред-назад по плочките в банята като животно, затворено в клетката на собствената си лудост.

Луис шофираше, а мъжът, който се беше представил като Филип, седеше на пътническото място до него. Паркър и Ейнджъл се возеха отзад. Преди да се качи, Филип се съгласи да го обискират, защото Луис категорично отказа да пусне непознат с оръжие в колата си. Паркър потвърди, че Филип не е въоръжен. Същото вероятно не можеше да се каже за четиримата мъже, които ги ескортираха до Провидънс с едно беемве отпред и едно отзад, но тъй като Паркър не поиска да обискира и тях, истината щеше да остане скрита.

Филип седеше леко извърнат с гръб към вратата, така че да вижда Паркър. Погледнато отблизо, лицето му имаше лек блясък като много тънка глазура върху сладкиш. Излъчваше и характерна миризма, която започна да се усеща по-силно, когато колата се затопли. Напомняше на увяхващи теменужки. Филип игнорираше всички въпроси и не даваше насоки, разчитайки, че Луис ще следва колата пред тях. Дори да знаеше, че Ейнджъл държи пистолет в ръка, не се издаваше. Малкият двайсет и втори калибър беше идеален за случая, защото куршумът щеше да убие мишената, без да напусне тялото и да повреди стъклото или интериора на автомобила. Паркър лениво се почуди дали той случайно се е озовал у Ейнджъл или Луис е успял някак си да му го подаде. Паркър не спираше да се изумява колко оръжия може да извади Луис за единица време. Представа си нямаше къде ги крие, но като се замислеше, не държеше и да знае.

- Странно - отбеляза Паркър, - но веднъж скъсах с едно момиче, защото постоянно ме зяпаше.

Филип не отклони поглед. Не мигаше често. Паркър се чувстваше така, сякаш в него се е втренчила препарирана птица. Вниманието на Филип не беше враждебно и дори преднамерено смущаващо; по-скоро се долавяше нотка на любопитство и известно разочарование, като че ли обектът не отговаряше докрай на слуховете и репутацията си.

Накрая влязоха отново в Провидънс, като този път се насочиха на юг през малкия финансов център и неугледния район след него, известен като квартала на художниците - обичайно название за струпване на стари сгради и недостиг на наематели за тях. Повечето празни паркинги изглеждаха изравнени и подготвени за строеж, може би от разширяващия се университет, „Джонсън и Уелс“.