Джон Коннолли - Игра на духове

Той не се изненада, че Раут има връзка с Паркър. Тези чувства отдавна му бяха чужди.

„Трябваше да се досетя - помисли си той. - Колкото и далече да летя, винаги ще се връщам при ръкавицата на Паркър.“

Паркър се чудеше дали да се приберат в Мейн още същата нощ и претегляше рисковете да останат в близост до това, което той се стараеше да не разглежда като местопрестъпление, и да продължат да шофират въпреки умората. В очите на закона те току-що бяха нахлули в чужд офис и дом, а участието в обир, както Ейнджъл добре знаеше от личен опит, не е безопасен начин да си прекараш времето. Накрая взеха компромисното решение да спрат някъде извън границите на щата. Караха един зад друг, докато намериха малък мотел скоро след границата с Масачузетс със сносен на вид бар до него. Седнаха на една маса до прозореца, за да вечерят хамбургери и да пият по една „Сам Адамс“ специално.

За всеки случай материалите, иззети от къщата на Еклънд, бяха прибрани в тайни отделения в багажника на лексуса на Луис, въпреки че според Ейнджъл беше малко вероятно алармата вече да се е задействала, а и Паркър не мислеше, че някой ги е видял. Все пак никой не отиваше в затвора заради прекалена бдителност.

Ейнджъл довърши бургера си и извади три шишенца с хапчета от джоба на якето си. Изтръска по две таблетки от всяко и ги глътна с малко вода. Паркър го наблюдаваше с повдигнати вежди.

- Доста хапчета са това - отбеляза той. - Да не си Бил Косби?

- Имам болки.

- Не се учудвам, като гледам шишенцата. Какви болки?

- Стига бе, човек...

- Какви болки?

- Във вътрешностите. Появяват се и изчезват. И главоболие.

- Ходи ли на лекар?

- Не, откраднах хапчетата.

На Ейнджъл му трябваше малко време, за да си даде сметка, че сарказмът е неуместен в случая. Немалко неща беше откраднал в живота си.

- Да - поправи се той. - Ходих на лекар.

Паркър се обърна към Луис, но не можа да улови погледа му.

- Има ли нещо, което трябва да знам? - попита той.

Настъпи неловко мълчание. Луис гледаше през прозореца. Ейнджъл въртеше подложката за бира върху масата. Накрая с осезаема неохота призна:

- Докторът каза, че трябва да си направя някои изследвания.

- И ти, разбира се, веднага си записа час.

Луис издаде звук като от изстрелване на отровна стреличка от тръба, но пак не каза нищо.

- Работя по въпроса - отвърна Ейнджъл.

- Как по-точно?

- Божичко, кога сме се оженили? Не виждам пръстен. Слушай какво, не обичам доктори, не обичам и болници.

- А обичаш ли да умираш? - обади се най-после Луис.

- Няма да умра.

- Да, щото си безсмъртен. Пише го в автобиографията ти, точно до „честен“ и „принципен“.

- Разваляте вечерта ми.

- Знаеш ли кое ще развали вечерта ти? - продължи Луис. - Да се гътнеш, защото те е било страх да си направиш изследвания. Слушай доктора.

- Добре! Хубаво! Минала е само седмица. Мислите ли, че ако умирам, една седмица е от значение?

- О, сега стана и интернист?

- Познавам тялото си.

- Аз познавам тялото ти и единственото, което ме учудва, е, че още е цяло и се държи.

Сервитьорката се приближи, привлечена от повишения тон. Беше петдесетинагодишна и ако не изглеждаше така, сякаш е видяла всичко на света, определено си личеше, че е видяла повече, отколкото ѝ се иска.

- Всичко наред ли е, момчета?

- Нашият приятел има някакви болежки - отвърна Паркър, - а не иска да си направи изследванията, които лекарят му е препоръчал.

- О, за бога...

Ейнджъл скръсти ръце и отпусна глава върху тях.

- И първият ми мъж беше така - рече сервитьорката. - Колкото и болен да беше, не щеше да иде на лекар.

- И какво стана е него? - попита Ейнджъл, без да вдига глава.

- Умря.

- Стига бе. От какво?

- Някой го застреля.

Отново настъпи мълчание.

- Може ли сметката? - попита Паркър.

- Естествено. - Тя потупа Ейнджъл по гърба. - Върви на лекар.

- Ходих. Така започна всичко.

- Тогава отиди при друг - посъветва го тя и се отдалечи.

- Мразя Масачузетс - оплака се Ейнджъл.

- Защото хората говорят умно - рече Паркър. - Запиши си час.

- Утре. Само мир да има.

- Ще вися над главата ти за по-сигурно.

- Мразя ви всички.

Сервитьорката се върна със сметката.

- Ще си запише ли час?

- Да - отвърна Ейнджъл. - Уплашихте ме е тази история. Не искам да ме застрелят.

Паркър плати сметката. Забеляза гримасата на Ейнджъл, докато се изправяше, и се опита да си спомни дали и друг път го е виждал така.

- Спри да ме зяпаш.

- Искаш ли да ти докараме инвалидна количка?