Джон Коннолли - Игра на духове

Докато Паркър и двамата му сподвижници гледаха непознатия тип, който твърдеше, че е пратеник на Уеб, още едно беемве паркира до първото. Вътре се виждаха четирима мъже, които нито слязоха, нито спряха двигателя. Просто чакаха.

Представителят на Уеб сключи ръце.

- Господин Уеб би оценил високо жеста, ако го бяхте информирали за присъствието си в щата - каза той.

- Забравихме да доведем медиум - отвърна Ейнджъл. - Може би следващия път вие ще организирате сеанс.

Паркър го погледна. Онези бяха повече и подобни реплики не помагаха.

- Кой сте вие? - попита той.

- Казвам се Филип.

- Приемам, че тези хора са с вас - каза Паркър, като посочи новодошлите.

- Ще ви бъдем признателни, ако ни придружите обратно до Провидънс -повтори Филип. - Можете да го направите със собствения си автомобил, стига да ми позволите да пътувам с вас. Колегите ще ни следват.

От бара излезе голяма група млади мъже и жени, които ги загледаха. Започваха да привличат вниманието. Не че правеха нещо, но хората бяха по-чувствителни към заплахата от насилие, отколкото им се признаваше, а и лявата ръка на Луис едва прикриваше пистолета в дясната.

- Само за информация - какво ще стане, ако откажем?

Филип се усмихна. По лицето му не се образуваха никакви бръчки; приличаше на пластмасов калъп, който променя формата си.

- Няма да откажете - отвърна той, - така че защо да всяваме смут?

- Интересен начин на изразяване - повтори Луис. - Да всяваме смут.

Паркър не виждаше какъв избор имат. Ако останеха още на паркинга, някой можеше да повика ченгетата.

- Е, значи се връщаме в Роуд Айлънд.

Сали беше в банята. Беше се затворила там, след като Кърк я намери в кухнята. Не беше продумала повече, дори когато той потропа на вратата и я попита как е. Накрая той просто седна на пода и се облегна на стената отвън, чудейки се какво ще правят сега. Всичко зависеше от това, как беше умрял Раут. Ако се беше споминал от естествена смърт, нямаше за какво да се тревожат и кончината му щеше само да породи известни неудобства. Но ако случилото се беше свързано с Еклънд, можеше да имат сериозни проблеми.

Той чу шума от течаща вода във ваната, а след него - плъзгането на човек, който влиза и сяда вътре. За известно време се възцари пълна тишина - без плискане и тихи звуци на удоволствие или релакс. В съзнанието си видя Сали с вертикални разрези на ръцете, легнала във ваната с кървава вода. Беше се случвало и с други в рода им, когато бремето им станеше непоносимо. Повечето жени обаче устояваха. Колкото и да е странно, през вековете имаше повече случаи на мъже, посегнали на живота си, отколкото на жени. От чувство на вина, предполагаше Кърк, или заради естеството на пакта, който бяха принудени да сключат. Което и обяснение да беше вярно, той не проумяваше защо избират смъртта. Все пак знаеха какво ги чака след нея.

Имаше, разбира се, и такива, които бяха на път да се отрекат, решили, че за всички ще бъде по-добре, ако се сложи край на пакта, но винаги ги надушваха навреме. Разговаряха с тях и им напомняха за дълга им. Понякога се налагаше период на ограничения и изолация. В най-крайните случаи ги отстраняваха, но те бяха рядкост. Последният такъв беше от юношеските години на Кърк, когато поставиха диагноза рак на леля Хати. Тя започна да размишлява на глас за покаянието, в което нямаше нищо лошо, докато си лежеше в леглото, но можеше да създаде проблеми, когато бъдеше настанена в хоспис, а това беше неизбежно. Щом стана ясно, че леля Хати представлява потенциална заплаха, повикаха Раут. Стана бързо и безболезнено. Можеше да се сметне дори за благословия в светлината на страданията, които Хати щеше да преживее, ако я бяха оставили на рака.

Кърк никога не бе убивал. Не знаеше дали е способен на това. Мислеше си, че ще може да го направи, ако ножът опре до кокала, но с удоволствие оставяше тази работа на другите. От друга страна, още беше сравнително млад и не възприемаше като реална перспективата за собствената си смърт. Въпреки това усещаше, че годините вече минават по-бързо. И неговият ден щеше да настъпи и тогава, като всички останали, искаше да бъде сигурен.

„Сали би могла да убие някого“, помисли си той. Беше видял какво стори тя с частния детектив, а то беше по-лошо от убийство. Не беше изпитала удоволствие или поне не видимо. Просто беше свършила работата като всяка друга неприятна задача, която изискваше вниманието ѝ. Въпреки това способностите ѝ го плашеха. Напомняха му на покойния Братовчед.