Джон Коннолли - Игра на духове

Стигнаха до втората площадка. Филип почука леко на първата врата отляво, след което изчака миг и отвори, като им даде знак да влязат. Тримата се поколебаха с една и съща мисъл в главата: ако това беше капан, всички бяха мъртви.

Паркър влезе пръв. Все пак издирването на Еклънд беше негова отговорност.

Помещението беше просторно и вероятно заемаше почти целия етаж. Точно срещу тях имаше друга врата, а отдясно, в края на стаята - още една. Вътре нямаше никого, освен него, поне докато Ейнджъл и Луис не го последваха. Отляво стоеше масивно гравирано бюро от дъб с размерите на кралски саркофаг, облицовано със зелена кожа и осветено от две декоративни лампи. Беше поставено под прозореца, но тежките червени завеси бяха спуснати. Стаята беше топла, но не прекалено. В камината на отсрещната стена гореше огън, а от двете ѝ страни бяха разположени два кожени фотьойла. На стените в този край на стаята имаше етажерки, стигащи чак до тавана, от който висеше кристален полилей - един от трите в стаята. По края на пода личаха оригиналните дъски или тяхна отлична имитация. Останалата част беше покрита с дебели персийски килими - най-големият беше поне три метра дълъг и почти толкова широк - които поемаха всички звуци.

В другата половина на стаята имаше свободно стоящи библиотеки, а на стените висяха картини. Всички бяха пейзажи с изключение на портрета на мъж в реален размер, който гледаше отвисоко над втората камина - както в буквален, така и в преносен смисъл, доколкото можеше да се съди по изражението му.

Филип седна на един от фотьойлите до огъня, кръстоса крака и сплете пръсти върху скута си.

- Разгледайте спокойно - каза той. - Майка ще се присъедини всеки момент.

- Може би когато приключат с балсамирането ѝ - едва чуто изкоментира Ейнджъл.

Гласът му беше съвсем тих, но Паркър забеляза, че Филип реагира: с едва доловимо присвиване на очите и потрепване на устата, но и това стигаше. Паркър го познаваше от по-малко от час, но беше сигурен, че този човек е луд. Застана пред Ейнджъл, така че Филип да не вижда лицето му, и само с устни му каза: „Следи го“. Ейнджъл дори не си направи труда да кимне.

Паркър отиде до другия край на стаята и разгледа етажерките. Върху рафтовете бяха наредени подвързани архиви на различни правни и правителствени институции в щата от началото на деветнайсети век насам, но имаше и част, посветена на монографии за художници и каталози с творби, разделени по равно между модернисти от двайсети век и американски пейзажисти, от Ралф Ърл и Джон Тръмбул до Ендрю Уайът и Джорджия О’Кийф. Паркър беше забелязал поне един Уайът на стените, но повечето от имената на монографиите, като изключим Алфред Щиглиц и Джон Сингър Сарджънт, не му говореха нищо.

Пред втората камина, която също гореше, имаше две кожени канапета, обърнати едно срещу друго, няколко стола и малка масичка със сервиз за чай и поднос с малки курабийки от онези, които се взривяват като бомбичка с трохи, колчем някой се опита да ги отхапе.

Луис се приближи.

- Поне не ни излъга за чая - отбеляза той.

- Какво мислиш?

- Че няма да се опитат да ни убият.

- Защо?

- Нямаше да поднасят курабийки.

- Имаш право.

- А този Филип е луд.

- И аз май стигнах до това заключение. Интересно ми е да видя майка му.

- Да, бас ловя, че е голяма пушка. - Луис огледа картините на стените. - Бая пари има в тази стая, а Каспар Уеб е мъртъв. Мирише ми, че е умрял на долния етаж, и то по кофти начин.

- Има ли семейство?

- Не съм чувал.

Двамата се загледаха в портрета.

- Това той ли е? - попита Паркър.

Само беше чувал за Уеб. Ако съществуваха негови снимки, то той не беше попадал на такива.

- Виждал съм го само веднъж, и то отдавна. Но да, това е той.

- Напомня ли ти на някого?

Филип ги наблюдаваше от фотьойла си в другия край на стаята. Нито един от двамата не го погледна, за да провери приликата.

- Сега наистина искам да видя Майка - каза Луис.

И Майка се появи, за да отговори на молбата му.

IV

Quis est iste qui venit? 7 7 Букв. Кой е този, който идва? (лат.) - Бел. прев.

Какво е това зло, което иде?

По М. Р. Джеймс, „О, свирни, ще дойда с тебе, мили мой.“

Сали Бъкнър ясно помнеше първия път, когато видя дух. Беше на пет и си играеше в пясъчника зад дома си. Задният двор беше ограден, а градината отпред беше отделена с тежка заключена порта отстрани на къщата. Нямаше опасност да тръгне нанякъде, а майка ѝ можеше да я наглежда от прозореца на кухнята. Играеше си с някои от играчките на брат си, защото Кърк беше на училище, а тя - не. Не помнеше защо. Понякога ѝ се струваше, че майка ѝ е подозирала какво ще се случи този ден. Сали беше любимката на майка си, пък като се замислеше, и на баща си. „Болньо“ -така баща им наричаше Кърк, който често имаше някакви проблеми с гърдите. Сали го чуваше как свисти през нощта; понякога така се бореше да си поеме въздух, че тя се боеше да не умре. Отиваше в леглото при него, за да го успокои, и двамата заспиваха прегърнати.