Джон Коннолли - Игра на духове

Тя го смушка с крак.

- Събуди се.

Той се размърда и отвори очи.

- Много се забави.

- Трябваше да помисля. Слез долу и ми налей чаша вино. Ей сега идвам.

Сали отиде в стаята си. Двамата с Кърк имаха отделни стаи и се събираха само когато някой изпиташе желание, макар решението като цяло да зависеше от Сали. На прага тя пусна кърпата си и за миг позволи на брат си да зърне тялото ѝ, но в това нямаше и помен от флирт. Кърк дори не беше сигурен, че си е дала сметка за момента или ефекта от действието си.

На минаване покрай банята надзърна вътре. Въздухът беше замъглен от парата, но той забеляза, че прозорецът е идеално избърсан с ръка, а по края му се стори, че вижда части от букви. Докато размишляваше за това, усети как кожата по лицето и ръцете му изтръпва, а топлата баня изведнъж се изпълва с влажна хладина.

Кой ли беше това? Вероятно Елинър.

Той не си тръгна веднага. Вместо това се взря в разсейващата се пара, сякаш искаше да каже: „Аз имам своето място и цел. Не съм някаква незначителна фигура“. Малък жест на непокорство.

Нещо го докосна по устните, като насекомо, и той усети вкуса на гнилоч и мъртви цветя. Повдигна му се и залитна назад, бършейки устата си с ръкав, но без полза: то беше върху езика и небцето му. Кърк едва успя да се обърне и грабне една ваза - през ум не му мина да се опита да стигне до тоалетната, като знаеше какво има помежду им - и повърна вътре.

- Шибана кучка - прошепна той, когато приключи с оригване, което имаше вкуса и миризмата на блатни газове, но усети, че Елинър вече си е тръгнала. В коридора беше по-топло, а в банята - малко по-светло.

Той слезе долу и изми вазата. Наля вино за Сали, а после отиде в килера и си сипа няколко пръста бърбън, за да изплакне устата си. Гаден номер от страна на Елинър: това ухапване - целувка - на подло куче. С нищо не я беше предизвикал. Само отстояваше себе си.

Изведнъж заплака. Знаеше, че това е донякъде ефект от контакта с Елинър. Присъствието им не се отразяваше добре на никого. Сали щеше да се държи като антихрист до сутринта и да се събуди с адско главоболие. Ала докосването им, независимо дали ти тях или те - тебе, носеше потиснатост, като след бегъл, но задълбочен поглед към собствената ти неминуема смъртност.

Отчаянието му обаче не се дължеше изцяло на Елинър. Той не искаше да свърши като тях. Не искаше да прекара следващия си живот там, където бяха те, а съдбата му да стои в ръцете на живите, само и само да продължи да се носи в пролуките между световете като плъх, криещ се в кухите стени на стара къща. Предпочиташе несъществуването, но то не стоеше като вариант пред него: очакваше го или вечно проклятие, или вечно скитане и криене заедно е останалите Братя, търсещи спасение от възмездието за греховете на много поколения. Въпреки всичко той със сигурност не искаше да прекара вечността и дори част от нея в компанията на Елинър. Каквато и да е била приживе, смъртта значително беше влошила характера ѝ.

Ала той не можеше да прекъсне цикъла. Боеше се дори да помисли как би могло да стане това, докато Сали е наоколо. Тя винаги отгатваше посоката на мислите му. Изписваха се на лицето му. Не ставаше покерджия от него. То и какво ли ставаше от него?

Той чу стъпките ѝ по стълбището и избърса сълзите си точно преди да влезе в кухнята. Сали беше облечена с червения си халат. Приличаше на копринен, но не беше. Двамата живееха скромно, защото средствата се поделяха между всички в рода. Много важно за сигурността им бе никой да не се чувства лишен или отхвърлен.

- Добре ли си?

- Глътнах го твърде бързо - каза той. - Изгори ми гърлото.

Тя взе своята чаша.

- Трябваше да си сипеш вино.

- Исках нещо по-силно.

Сали кимна и отпи продължителна глътка от чашата си. Виното веднага оцвети устните и зъбите ѝ. Тя стоеше толкова близо, че Кърк усещаше аромата му в дъха ѝ. Тя вдигна ръка и изтри влагата от бузата му.

- Съжалявам - каза тя. - Елинър не биваше да го прави.

Той дори не попита откъде знае. Шибаната Елинър. Едва не заплака пак. Тази каша, цялата тази каша...

- Седни - каза Сали.

Той го направи. Тя взе лявата му ръка в дясната си и успокоително я стисна.

- Тя си тръгна. Само ние сме.

- Тя е гадна - отвърна Кърк като петгодишно дете.

- Уплашена е. Братовчедът е мъртъв. Може да сме в опасност.

- И какво ще правим?

Тя пусна ръката му и извади лист хартия от джоба на халата си.

- Това са имената, които ми е дал Еклънд до момента - хората, с които е разговарял. Ще свикаме семеен съвет... - Тя отпи още една глътка от виното си. - А после ще убием някои от тях.