Джон Коннолли - Игра на духове

Този път реши да вземе пистолет. Ако го заловяха в нечий дом, щеше да си има неприятност със или без оръжие, но то можеше да му даде шанс да се измъкне. Голямата кутия за инструменти в багажника му беше пълна с различни части и прибори, включително водопроводни тръби и заглушител „Оспри“, забранен в щата Роуд Айлънд. Раут знаеше това, но то не го притесняваше. За всяко, освен най-набитото професионално око, заглушителят се сливаше идеално с тръбите.

Задачата му беше проста: да заличи от дома на Еклънд всички следи от неговите разследвания. Вече бяха взели лаптопа му, тъй като детективът услужливо го беше взел със себе си. Изчезването му обаче рано или късно щеше също да предизвика разследване и липсата на лаптопа и документацията щеше да бъде забелязана. Къщата щеше да се превърне в местопрестъпление. Ако не друго, работата на Братовчеда го бе избавила от всички илюзии за способността на хората да замърсяват, волно или неволно, местата, през които преминават. Ето защо си бе взел нов еднократен гащеризон от пералнята и достатъчно големи калцуни, за да не се налага да сваля обувките си. Имаше и предпазни ръкавици, и противопрахова маска. Всички те бяха прибрани в черната раница в багажника на колата му. Ако по някаква случайност го спреше полиция, работата му даваше идеално оправдание за наличието им в багажа му. Два големи чувала пък щяха да послужат, за да прибере в тях всичко, което намери в къщата.

Тъкмо се канеше да отвори вратата на колата си, когато видя момичето на пътя.

Луис не обичаше да стои на пост и да дебне за ченгета. Тази работа го караше да се чувства като глупака в бандата, който обикновено свършва като труп. Наясно беше, че в момента е много важно да заеме тази роля, но това не го правеше по-щастлив от ситуацията.

Освен това нямаше доверие на Едгар Рос. Предишните му занимания, както и множество от сегашните, не му даваха основание да изпитва желание за каквато и да било връзка с ФБР и други сили на закона, но предаността му към Паркър го бе вкарала в орбитата на агента. Опитваше се да гледа от добрата страна на нещата, но хич не му беше лесно да я открие. Независимо от подозренията си, ФБР нямаше скоро да предприеме действия срещу него - Рос се бе погрижил за това, но Луис от своя страна им бе дал част от уменията и наклонностите си, така че двамата с Ейнджъл бяха станали слуги на Рос, също като Паркър. Въпреки твърденията на федералния агент, че ще се държи на разстояние от издирването на Еклънд, Луис не можеше да се отърси от чувството, че някой го наблюдава, макар да не знаеше с каква цел. Сигурен бе само, че някъде в това загадъчно изчезване се крие капан.

Той се почеса по лявата буза. Погледна към къщата на Еклънд и видя було от мъгла, което висеше в нощния въздух от другата страна на прозореца на колата. Издиша облак от пара в студения автомобил. По принцип не обичаше затоплени автомобили, но в случай като този топлината и сънливостта, която тя предизвикваше, можеха да бъдат смъртоносни. Парата вътре се разсея, но отвън остана. Интересно: виждаше я само когато не гледаше право към нея.

После обаче вниманието му бе отвлечено от появата на полицейски автомобил.

Момичето беше на шестнайсет или седемнайсет и носеше късо, сиво вълнено сако върху тъмната си рокля. Косата ѝ, по-скоро тъмноруса, отколкото червеникава, се спускаше свободно върху раменете. Потропваше с десния си крак в бавен ритъм по паважа като човек, който още не беше изгубил търпение, но постепенно и това се случваше. Раут не я позна, но разбра каква е още преди да забележи млечния цвят на очите ѝ, които сякаш светеха в мрака. Тя стоеше до един „Лексус“ нов модел и изпитателно гледаше шофьора през стъклото.

Раут остана на мястото си. Погледна отново към къщата. Всички щори бяха спуснати. Не помнеше дали Еклънд го е споменал в описанието за това, как е оставил дома си. Раут си припомни целия разказ и повторното му потвърждение. Биваше го с детайлите. Благодарение на това умение беше запазил работата си толкова дълго въпреки преустройствата във фирмата преди няколко години, заради които маса служители от всички нива бяха отстранени като люспи стара кожа.

Полицейската патрулка се движеше бавно, без светлини. Докато подминаваше лексуса, шофиращият полицай се обърна наляво и Раут за миг се почуди дали е възможно да е видял момичето. Не, по-скоро оглеждаше мъжа или жената зад волана.

Патрулката продължи по пътя си, без да спира, и сви надясно точно преди пряката, на която беше паркирал Раут. Той изчака малко, но автомобилът не се върна и той отново насочи вниманието си към лексуса и къщата. Момичето продължаваше да стои на същото място, но сега гледаше към Раут, за да се увери, че я е видял, и което бе по-важно, беше регистрирал обекта на вниманието ѝ. Макар и след толкова години, продължаваха да го побиват тръпки, когато погледнеше в очите някой от отишлите си Братя.