Джон Коннолли - Игра на духове

Тоби Тейър седеше в офиса си между склада и основната търговска площ на магазина си в Гринсбърг и се мъчеше да се съсредоточи върху документите пред себе си. Току-що се бе получила пратка от нов доставчик на мебели и домашни потреби с дефекти, което беше и причината да седи на бюрото си, въпреки че стрелките на часовника наближаваха седем. Той рядко оставаше в офиса след пет. Какъв беше смисълът да си крал, ако ще работиш като крепостник? Баща му така и не научи този урок; може би защото най-щастлив се чувстваше в магазина си, когато продаваше очукани гарнитури от три части на хора, които трудно ще ги поберат във фургоните си. Е, Фреди Тейър беше готов да продаде и една от ръцете си - или още по-добре, нечия чужда ръка, - ако смяташе, че може да изкара печалба от това.

Тейър взе мобилния си телефон и натисна бутона за повторно набиране. Вече не помнеше броя на опитите да се свърже с Джейкъб Еклънд, откакто се събуди с онова чувство за Братята. Отново чу същото съобщение: че гласовата поща е пълна. Нямаше късмет нито със служебния му телефон, нито с домашния, който просто си звънеше ли, звънеше. В тези времена изглеждаше невероятно да не можеш да се свържеш с някого.

Тейър за миг се върна назад във времето към двайсетата си година, когато едно недоразумение между него и момиче на име Лори Нейлър стана причина за сериозен разрив във взаимоотношенията им, който, както той се убеди, Лори се опита да задълбочи, като потърси утеха в обятията на Боби Уелбек - шут и кретен, ала със странна власт над противоположния пол. Носеше се легенда, че по него са затънали повече жени, отколкото на „Титаник“, което правеше бройката му към момента над 110. Това изглеждаше много за младия Тоби Тейър, но какво ли знаеше той? Откровено казано, за него и три жени щяха да бъдат много.

На другия ден, в събота, той се опита да се обади на Лори в дома ѝ, после започна да звъни на приятелките ѝ, а накрая тръгна лично да обикаля по къщите, за да я намери, преди да е сторила нещо, за което тя или поне Тейър със сигурност би съжалявал. В крайна сметка се оказа, че приятелката му е отишла на кино с една от братовчедките си и не е вписала името си в Залата на славата на Уелбек. В желанието си да избегне повторното преживяване на подобен стрес Тейър я помоли да се омъжи за него, което беше едно от по-добрите решения в живота му. Сега, докато се опитваше да се свърже с Джейкъб Еклънд, за миг почувства емпатична връзка със своето аз от младостта: връзка нежелана и странно болезнена.

- Господин Тейър?

Той вдигна очи. На вратата на офиса стоеше Ерик Лувиш, един от по-добрите му продавачи.

- Какво има?

- Сещате ли се за онова повредено диванче „Аштън“? Хванал съм един клиент, но не дава повече от сто и петдесет.

Тейър знаеше за какво говори. Познаваше наизуст стоката си.

- За петното ли мрънка?

Беше гадно леке от масло.

- Да. Ако можете да...

- Да го взимат.

Лувиш се поолюля на място. Диванът струваше 399 долара като нов, а ако бъдеше поставен в ъгъл, така че гърбът и дясната страна да не се виждат, петното щеше да се скрие. Клиентът имаше още петдесет долара в себе си и ако шефът излезеше, за да пусне магията си, щеше да ги даде. Петдесет кинта за пет минути. Освен това щеше да помогне на Лувиш, който се гонеше с Алис Войчих за допълнителния бонус, който Тейър всеки месец даваше на търговеца с най-много продажби. Алис Войчих беше наточена като кукла Барби, което ѝ даваше предимство още на старта, но беше и достатъчно умна, за да закопчае едно копче повече на ризата си, когато преговаря с двойки.

- Сигурен ли сте?

- Да. Не мога да се занимавам с това сега. Пиши го като двеста долара в листа си и само отбележи разликата. Аз ще го взема предвид в края на месеца.

Лувиш сви рамене. Не беше в стила на шефа да седи залепен за стола си. Може да не беше същият като баща си, но все пак във вените му течеше кръвта на Тейър.

- Би ли затворил вратата след себе си? - добави Тейър. - Трябва ми малко тишина и спокойствие, докато свърша тази работа.

Той махна към фактурите на бюрото си, въпреки че можеше да ги провери и насън. Лувиш кимна и излезе, като дръпна вратата след себе си. Тази врата почти никога не се затваряше, но когато се налагаше, служителите знаеха, че не бива да безпокоят шефа. Луис се върна в склада, успя да спазари сто седемдесет и пет в името на честта си и попълни документите, преди да подхвърли на Алис Войчих, че господин Тейър може би се разболява от нещо.