Джон Коннолли - Игра на духове

Раут не посегна на друга жена от пералнята. А китайката дори не изнасили. Просто искаше да докаже тезата си.

Раут не ходеше на почивка. Обикновено използваше годишния си отпуск, за да стои у дома, да слуша музика и да гледа документални или стари филми. Никога не боледуваше и беше единственият служител в компанията, който никога не бе отсъствал по болест. Беше учтив с по-старшите от него, а със сътрудниците, ако изключим злощастното момиче, умряло във ваната му, се държеше разумно. Ако никой не го харесваше особено, то и никой не го мразеше кой знае колко. Онези, които шепнеха зад гърба му и му хвърляха подозрителни погледи, отдавна си бяха отишли.

Раут не беше самотен. Понякога го навестяваха Братята. Както си лежеше на дивана със слушалки на ушите, той отваряше очи и виждаше как някой от тях се носи из стаята или стои в ъгъла и се поклаща в такт с музиката - може би същата, която чуваше Дон, а може би някоя мелодия от друго време и място. Виденията не го смущаваха. Те бяха от една кръв. Рано или късно и той щеше да заеме мястото си сред тях, за да се разхожда между световете. Необичайна бе дарбата да споходи мъж в семейството. Обикновено тя се свързваше с жените, но пък Раут беше особен в много отношения, не на последно място с готовността си да извършва убийства и онези, които си бяха отишли преди него, дължаха много на неговите усилия.

Раут не обичаше да излиза от къщи, освен за да ходи на работа. Той беше човек на рутината. Нарушаваше навиците си само за своята кръв. Допадаше му иронията на факта, че човек, който работи в пералня, отговаря за мръсната работа. Приемаше го като дълг, не като бреме. Не изпитваше удоволствие от убиването - не беше садист, - но и не можеше да каже, че не му харесва. Беше практичен човек.

Раут стоеше на разстояние от останалата част от семейството. Това беше споразумение между всички, за всеки случай, ако поради някакво злощастно стечение на обстоятелствата го заловяха, въпреки че надали щеше да се случи. Той беше прецизен, а и Братята бдяха над него. Нямаше да позволят нещо да се случи на техния инструмент в този свят.

Пътят се виеше пред него, а снежинките се сипеха пред фаровете, като че ли самият свят се разпадаше, горейки в студен огън, който превръщаше всичко в бяла пепел. В последния момент беше помолил за три дни отпуск. Налагаше се да се справи с проблемите, предизвикани от частния детектив Еклънд, които включваха Мей Маккинън и по необходимост нейния син. Малко се подразни, че шефката му се разфуча, когато я уведоми за желанието си да ползва част от полагаемия се отпуск. Тази жена - казваше се Уенди Брей, носеше прекалено много грим и говореше прекалено силно за неговия вкус - беше нова и не познаваше работата му. Забеляза лека враждебност от нейна страна, макар да не ѝ бе дал никакъв повод за това. Почуди се дали някои хора имат по-фин усет за греха у себеподобните си - закърняло сетиво за евентуална заплаха. Не беше притеснен, само любопитен. Провокирането на безпокойство, доколкото му беше известно, не беше причина за уволнение.

Брей му разреши с неохота въпреки лъжата му, че трябва да присъства на погребение. Даже беше намерил и подходяща погребална агенция на Източния бряг, ако се наложи потвърждение, но Брей не показа никакво желание да дълбае, а просто подписа молбата му. Заедно с уикенда това правеше почти пет пълни дни, за да свърши, каквото трябваше, макар да очакваше да се прибере един ден по-рано. По въздуха може би щеше да стане още по-бързо, но не обичаше летищата и самолетите. Не се страхуваше да лети, но близостта на толкова много непознати му беше неприятна. Затова шофира първо до Милууд, а сега пътуваше към Провидънс с кутия дискове на пътническата седалка, от която да си избира музика. Удоволствието от пътуването се разваляше само от остатъчното раздразнение от отношението на Брей.

Някъде около южната граница на Ню Хемпшир реши, че ще убие тази Брей: не тази година, не даже и следващата. Готов беше да ѝ даде и десет години, да изчака да се премести на друго място или да напусне, за да създаде семейство, и едва тогава да тръгне по следите ѝ. Той беше много търпелив човек.

След като взе това решение, настроението му се подобри. Пусна си Концерт за пиано на Равел в изпълнение на самотника Артуро Бенедети Микеланджели, известен с неприязънта си към дисковете. Записът от 1957 г. беше направен в Студио 1 на ЕМИ на „Аби Роуд“ в Лондон. По-късно „Битълс“ завладяха Студио 2, на което Братовчеда гледаше като на доказателство за западащите стандарти. Албумът включваше и Концерт за пиано № 4 на Рахманинов и тъкмо под неговите звуци Раут влезе в Провидънс и се отправи към дома на Джейкъб Еклънд.