Джон Коннолли - Игра на духове

Жилището не беше обременено с книги и вестници и въобще с нищо друго, освен най-основните уреди за съвременния начин на живот: печка на газ, хладилник, стара скара за сандвичи. Единствените по-луксозни елементи бяха широкоекранен HD телевизор, на който гледаше блурей дискове, и първокласна озвучителна система: грамофон „Клиъраудио Консепт“, усилвател „Рега Елисит-Р“ и колони „Митос СТС Супер Тауър“. Имаше и плейър за компактдискове „Сайръс“, но като цяло беше любител на плочите. Баща му беше събрал значителна колекция от класическа музика, която синът му запази и продължи да допълва. Сам беше сковал етажерка за сбирката си. Това беше един от малкото аспекти на живота, които му носеха неподправена наслада.

Нямаше електрическа кана за вода, а ваната и душа използваше толкова епизодично, че в редките случаи, когато го правеше, плюеха кафяви пръски. Предпочиташе да се къпе на работа - пестеше пари; по същата причина даваше прането си на една от работничките, наети при условия, познати на колегите им отпреди век.

Формално погледнато, азиатците и африканците, които товареха количките, сортираха скъсаните и безнадеждно изцапаните тъкани от използваемите, перяха, сушаха и гладеха сред невъобразима жега, пара и влага, и всичко това за трийсет и пет цента над минималната надница на час, се наричаха „сътрудници в пералня“, което Братовчеда намираше за достойно за смях. Те не бяха никой. Вече дори не си правеше труда да запомня имената им и не само защото ползваха служебни гащеризони с имената си отляво на гърдите. Имаха право на два такива и ако ги повредеха, бяха

длъжни сами да заплатят новите. Малцина го правеха; повечето предпочитаха да ги закърпят, отколкото да жертват част от заплатата си. Напускащите и уволнените трябваше да върнат гащеризоните за рециклиране, но повечето ги предаваха на колегите си, които не сменяха имената на униформите, и така цялата работа ставаше все по-обърка-на и неясна. Не че на някого от надзирателите му пукаше: бездруго имената на имигрантите не показваха ясно пола им, така че никой не знаеше дали под гащеризона с надпис Афуа, Абиойе, Линг или Квонг се криеха цици или нещо друго. Проблем възникваше само ако прецакаха нещо, закъснееха или въобще не се появяха на работа.

За да изпита теорията си, че тези хора нямат никакво значение и никого не го е грижа за тях - или поне никого, който да има значение сам по себе си, - няколко години по-рано Раут отвлече една двайсет и една годишна китайка на име Мейжу, докато тя тичаше да хване последния автобус след края на смяната си. Раут нарочно я забави, за да я отдели от колегите ѝ. Накара я да изпере фланелките и бельото му, после се оплака, че е сложила твърде много кола и всичко трябва да бъде изпрано наново. Раут притежаваше властта не само да наема и уволнява, но и да реже от работното им време или да възлага смени, невъзможни за родители с деца. Не си струваше да го ядосват, затова Мейжу направи, каквото ѝ каза. Чак когато Раут заяви, че е доволен от резултата, тя хукна през паркинга, без дори да свали гащеризона и сините калцуни. До спирката на автобуса имаше пряка пътека през една пуста гориста местност, която съкращаваше пет минути от пътя, и той знаеше, че Мейжу ще тръгне по нея. Малко преди да излезе на шосето, той я дръпна в храстите и запуши устата ѝ с дебелата си ръкавица, за да не пищи. Тя беше лека като перце, а Раут беше едър мъжага. Напъха я без никакви усилия в багажника на колата си, като я плесна веднъж, за да не се съпротивлява, докато върже краката и ръцете ѝ с монтажно тиксо.

По-късно, когато я уби, го направи с такава лекота, сякаш прекършваше врата на пиле.

На другия ден няколко китайки дойдоха в офиса му и заломотиха нещо. Те почти не говореха английски, а и Джун, преводачът им, не беше по-способен да изрази тревогата им от изчезването на Мейжу. Скоро обаче стана ясно, че тя е пребивавала нелегално в Щатите и е постъпила с чужди документи на работа. Той обясни на жените, че ако продължават да всяват суматоха, ще се наложи компанията да разгледа внимателно документите на всички, а ако замесят полицията, с нея неминуемо ще дойдат и имиграционните, и...

Кой можеше да знае къде се е дянала Мейжу? Тези хора живееха по свои собствени правила. Това дори не беше истинското ѝ име. Една от жените твърдеше, че се е казвала Интай. На Раут му се стори, че го е чувал преди. Помисли си, че може момичето да го е изрекло преди края си.

Никой така и не се обади в полицията и никой не разпитва Раут за изчезналата жена, въпреки че му се стори, че някои от жените го гледат подозрително. Все едно. От Мейжу, или Интай, или както там се казваше, не беше останала и следа. Полезно беше да познаваш химикалите и техните приложения.