Джон Коннолли - Игра на духове

Паркър натисна мигащото копче на телефонния секретар и го пусна на високоговорител. Съобщенията донякъде се припокриваха с тези от гласовата поща на мобилния му телефон, но той отново записа всички имена и номера. Последното съобщение беше от жена, която успя да каже само „Ало“. Системата явно беше настроена за около дузина съобщения. За евтин офис - толкова.

Дотогава Ейнджъл беше успял да отключи и шкафа и Паркър посвети следващия час на преглеждане на папки с копия от отчети за клиенти, фактури, сметки и други документи, които се трупат, когато човек работи сам. Случаите бяха прозаични: застрахователни дела, обслужване на съдебни процеси, издирване на длъжници, проучване на бъдещи бизнес партньори и няколко спора за попечителство, от които почувства тъпа болка в главата. Всички случаи бяха стари, което означаваше, че Еклънд държи отворените си дела другаде и прибира документите в шкафа с папките чак след приключването им. Офисът служеше само за срещи и складови нужди. Паркър забеляза, че часовата и дневната ставка на Еклънд е по-висока от неговата собствена, но вероятно парите му бяха нужни, за да покрива разходите по странното си хоби. Стаята миришеше на застояло, а килимът се нуждаеше от хубаво почистване. Това напомни на Паркър защо самият той няма офис: ако трябваше да работи на такова място, би предпочел да живее на социални помощи.

Навън вече се беше стъмнило. През щорите се виждаше Луис, седнал в колата си. Паркингът се беше изпразнил значително, откакто бяха тук, и автомобилът на Луис стоеше самотно в една от секциите му. Беше време да си тръгват. Паркър не искаше някой охранител да запише номера му.

Огледа офиса за последно. Все още не можеше да усети този човек истински. Може би това щеше да се промени след претърсването на дома му, но офисът го оставяше с усещането, че се е разходил между театрални декори. Ако задачата не му беше възложена от Рос, щеше да заподозре, че някой го е пратил за зелен хайвер. Сега беше просто озадачен. Еклънд явно беше важен за федералния агент, но Паркър все не успяваше да разбере защо.

Единственият личен предмет в офиса беше една рамка със снимка на бюрото. На нея се виждаше Еклънд - с преждевременно посивяла коса, около метър и осемдесет висок, няколко излишни килограма, прегърнал през раменете много по-дребничка жена, чиято усмивка компенсираше невзрачните ѝ черти. Благодарение на информацията, предоставена от Рос, Паркър разпозна бившата жена на Еклънд, Милена Бъдни. Снимката явно беше направена преди развода им, но не твърде отдавна. Рос му беше дал снимка на детектива от последната подмяна на шофьорската му книжка предишната година и там не изглеждаше много по-различно от човека на снимката.

Паркър погледа снимката известно време. Не познаваше много мъже, които да държат снимки на бивши съпруги на бюрото си - поне не на собствените си такива.

- Намери ли нещо? - попита Ейнджъл.

- Само спомени и тъга - отвърна Паркър. - Мисля, че приключихме тук.

Джоузеф Шеридан ле Фаню, „Чичо Сайлъс“

„ Може би в този свят понякога се раждат и други души, облечени в човешка плът. “

Джоузеф Шеридан ле Фаню, „Чичо Сайлъс“

Дон Раут, известен на Братята като Братовчеда, пътуваше от часове, като поспря само да подремне в най-евтиния мотел, който намери. След убийство винаги изпитваше потребност от забрава. Не знаеше защо.

Ако беше лято, можеше просто да паркира някъде и да прекара нощта в колата си, но през зимата това би означавало замръзване до смърт или изтощаване на акумулатора, за да работи парното. Не обичаше да харчи пари по мотели, също както и за хранене навън. Когато се налагаше, ходеше само в заведения, в които се предлагаше салатен бюфет или супа без ограничение на количеството. Живееше пестеливо, даже мизерно.

Раут работеше като надзирател в една от най-големите индустриални перални в Кентъки, но му се налагаше и да посещава на място перални в болници, затвори и колежи, за да се грижи за изправността на уредите и да дава консултации относно препаратите, температурите на водата и продължителността на перилните цикли. Толкова отдавна работеше с детергенти, че вече не усещаше никакви други миризми, а дрехите и особата му винаги излъчваха лека химическа нотка.

Още живееше в дома на родителите си, въпреки че те самите бяха покойници от няколко години. След като майка му последва баща му в гроба, Дон разпродаде по-голямата част от вещите им. Замисли се дали да не запази леглото им, защото беше по-голямо и удобно от неговото собствено, но реши, че ще се чувства странно да спи в същия креват, в който е бил заченат, дори ако смени матрака. И така, леглото си замина заедно с дрехите, бижутата и мебелите, защото Дон не беше сантиментален човек. Ако в къщата влезеше външен човек, щеше да я намери, общо взето, празна, с изключение на кухнята, дневната и една малка спалня. Извън тези помещения лампите даже нямаха крушки, дори в коридорите.