Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Наематели за голямата къща се намираха рядко, дори по стандартите за ваканционни къщи. Освен това грижата за нея не бе поверена на някого от местните брокери, мнозина от които вдигаха доходите си, като даваха летните къщи под наем и ги наглеждаха през зимните месеци. Все пак беше добре поддържана и се носеха слухове, че или е купена като част от някаква сложна комбинация за укриване на данъци, в който случай не беше препоръчително да се задават много въпроси, особено пък в район, където гъмжи от вашингтонци, за които не се знае дали са, или не са свързани с данъчните служби; или пък е корпоративна инвестиция, тъй като явно беше собственост на куха компания, която от своя страна е собственост на друга куха компания, и така нататък, и така нататък, като безкрайна поредица от матрьошки.

И ето че сега, когато зимата се бе вкопчила за последно в страната, когато плажовете бяха безлюдни и пусти, най-сетне някой се бе настанил в къщата. Забелязани бяха да се нанасят и да живеят в нея двама мъже - единият млад, другият стар и на вид малко болнав - макар че те не общуваха с хората в никой от местните барове и ресторанти.

Но в Рехобот Бийч не беше толкова необичайно двама мъже да живеят заедно, на каквато и възраст да са, така че присъствието им не предизвика почти никакви коментари.

Вътре в къщата Колекционера седеше умислен до прозореца. Оттук нямаше изглед към океана, виждаха се само редица дървета, които пазеха къщата и нейните обитатели от любопитството на другите. Мебелите бяха предимно антикварни, някои от тях придобити посредством умни капиталовложения, но повечето чрез завещания и от време на време направо чрез кражба. Колекционера гледаше на подобни придобивки едва ли не като на нещо, което му се полага. В края на краищата предишните собственици вече не можеха да ги използват, тъй като до един бяха мъртви.

Той чу, че адвокатът Елдрич кашля и крачи напред-назад в съседната стая. Елдрич спеше повече след експлозията, която едва не бе отнела живота му и която беше унищожила архива за престъпленията, широко известни и тайни, събиран с упорити издирвания в течение на десетилетия. Дори да не бе така немощен, загубата на архива му щеше сериозно да ограничи дейността на Колекционера. Той не си бе давал сметка колко много разчита на знанията и съучастничеството на Елдрич, за да преследва и плячкосва. Без него беше изпаднал в положението на страничен наблюдател, оставен на подозренията си за греховете на другите, без доказателствата, които му бяха нужни, за да ги прати по дяволите.

Но през последните дни малко от предишната енергия на Елдрич се бе върнала и той беше започнал възстановяването на своя архив. Паметта му бе удивителна, ала сега, воден от омразата и жаждата за отмъщение след неотдавнашните страдания и загуби, той се ровеше още по-настойчиво из скритите в нея запаси от тайни. Изгубил бе почти всичко, което бе важно за него: жена, която му бе и съпруга, и съучастник, както и делото на живота си: каталозите на човешките слабости, които убиват. Сега му оставаше единствено Колекционера и той щеше да е оръжието, с което да отмъсти.

И така, докато преди адвокатът бе обуздавал импулсите на Колекционера, сега той сам ги подклаждаше. Всеки изминал ден сближаваше двамата мъже още повече. Това напомни на Колекционера, че на определено равнище те все още бяха баща и син, макар че онова нещо, което живееше вътре в него, бе много старо и много далечно от всичко човешко, и той, общо взето, беше забравил своята предишна самоличност като син на стария адвокат в съседната стая.

Къщата бе една от най-новите му придобивки на имоти, но и една от най-добре прикритите. Странно, но дължеше нейното съществуване на детектива, на Паркър. Пристигнал бе в Рехобот във връзка с изучаването на миналото му, с опитите да разбере какво представлява той. Рехобот бе част от миналото на Паркър, малка наистина, но тъй като бе изключително прецизен, Колекционера считаше, че си струва да бъде проучена. Къщата, скромна, но красива, привлече вниманието му. Дошло му беше до гуша от оскъдно мебелирани убежища, от стаи с незастлани подове, пълни единствено със спомени за мъртъвци. Трябваше му място, където да си почива, да размишлява, да крои планове, така че я купи с посредничеството на Елдрич. Тя си оставаше едно от малкото жилища, където все още се чувстваше в безопасност, особено след като детективът и приятелите му започнаха да го търсят, за да го накажат за смъртта на един от своите. Докара адвоката в Делауеър веднага щом раните му заздравяха достатъчно, за да може да пътува, а после и той самият се изолира тук. Никога досега не беше разбирал какво означава да бъдеш преследван; ловецът винаги беше той. Но в Нюарк едва се измъкна от клопката им и честите болки от скъсаното сухожилие на крака непрекъснато му напомняха за това. На тази ситуация трябваше да се сложи край. Време бе да си разчистят сметките.