Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Но защо някой ще иска да прави това?

Честно казано, той нямаше отговор на този въпрос, или поне не и такъв, който би удовлетворил членовете на съвета.

Впрочем някои от по-младите хасиди явно не се отнасяха към Епстайн с повече симпатия, отколкото към гоите 35 35 35Евреи, които не спазват еврейските правила. - Бел. прев. . Веднъж дори чу един от тях да го нарича зад гърба му alter коскеr - „стар пръдльо“, - но не реагира. По-възрастните проявяваха повече разум и поне признаваха, че той се опитва да помогне, като влиза в ролята на посредник и се мъчи да намери компромис, който да е приемлив и за хасидите, и за общината. Стига да можеха, хасидите биха издигнали стена между Уилямсбърг и останалата част от Бруклин, при все че първо трябваше да се преборят и с хипстърите в квартала. Ситуацията не се подобряваше от обстоятелството, че някои официални лица в града публично сравняваха хасидите с мафията. Понякога всичко това можеше да накара разумен човек като него да зареже и вярата, и града си. Но една еврейска поговорка гласеше: „Преживяхме фараоните, ще преживеем и това“. А старият виц, без който не минаваше нито един еврейски празник: „Опитаха се да ни изтребят и не успяха, така че хайде да хапнем!“.

Това се въртеше в главата му, докато се прибираше изгладнял вкъщи, но вече не му бе до храна. До него стоеше млада жена, облечена в черно. Името ѝ беше Лиат. Тя бе глухоняма и не можеше да чуе новините, но можеше да чете по устните на водещия, когато той се появи на екрана. Видя полицейските коли, къщата и снимката на детектива, която показваха във всички телевизионни новини. Тя не бе правена скоро. Сега той изглеждаше по-стар. Спомни си лицето му, когато се любеха, и усещането от нараненото му тяло до своето.

Толкова много белези, толкова много рани, видими и невидими. Епстайн докосна ръката ѝ. Тя сведе поглед към лицето му, за да може да следи движението на устните.

- Качи се горе - каза той. - Разбери каквото можеш. Аз ще започна да събирам информация тук.

Тя кимна и излезе.

„Странно“, помисли си Епстайн: никога досега не я бе виждал да плаче.

Брайън Джоблин бе този, който им съобщи новината, напускайки на бегом къщата. Това, че си тръгваше в този момент, оставяйки ги на мира, изглеждаше като дар от бога. Хари и Ерин бяха започнали все повече да се дразнят от него и вече не издържаха постоянното му присъствие в своя живот, докато той бе навлязъл с удоволствие в ролята на техен надзорник, гост и донякъде съучастник в престъпление, което тепърва трябваше да бъде извършено. Той още притискаше Хари да намери момиче, сякаш бе нужно това да му се напомня. Самата Хейли Кониър се бе отбила в къщата тази сутрин, докато разтребваха след закуската, и им бе дала да разберат много ясно, че времето им изтича.

- Нещата тук много скоро ще се раздвижат - каза тя, застанала пред вратата, сякаш не искаше дори да стъпи повече в техния рушащ се дом. - Много от проблемите ни са на път да изчезнат и ще можем отново да се заемем с важните задачи.

Наклони се толкова близо до тях, че Хари усети топлината на дъха ѝ и вонята на вкиснало, която винаги свързваше със смъртта на майка си: воня на отказващи да функционират вътрешни органи.

- Трябва да знаете, че в Проспъръс има хора, които обвиняват вас за онова, което се случи с нашите младежи в Афганистан, както и с Валъри Гилсън и Бен Пиърсън - каза тя. - Те мислят, че ако вие не бяхте допуснали момичето да си иде -Кониър остави другата възможна интерпретация на условното изречение да виси във въздуха за момент, - четирима от нашите хора можеха още да са живи. Имате да вършите много работа, за да си платите за грешките. Давам ви три дни. Най-добре ще е дотогава да ми намерите заместница на момичето.

Но Хари знаеше, че след три дни те вече няма да са тук и че ако са, това навярно ще е краят им. Готови бяха да бягат. Ако Брайън Джоблин не им бе казал какво се е случило и ги беше оставил известно време да правят, каквото намерят за добре, може би биха почакали още един ден просто за да са сигурни, че всичко, свързано с бягството им, ще е наред. Сега те приеха предадената от него новина като сигнал: време беше. Докато изпращаха колата му с погледи, неговите думи още кънтяха в ушите им:

- Ударихме детектива - казал бе Джоблин. - Дават го по всички канали. С този нещастник е свършено. Свършено.

Двайсет минути след потеглянето на Джоблин Диксънови вече бяха напуснали Проспъръс.

Хари позвъни по пътя към Медуей. Повечето вечери търговецът на автомобили затваряше в шест, но Хари имаше номера на мобилния му телефон и знаеше, че живее само на няколко преки от паркинга. Казал му бе, че ако се стигне до обаждане по телефона, вероятно ще се налага спешно да напусне щата. Пробутал му бе някаква измислена история за болна майка, знаейки много добре, че него изобщо няма да го е грижа дори и майката на Хари да е Тифозната Мери 36 36 Мери Малон, готвачка в Ню Йорк, безсимптомен преносител на бактерията, която в началото наминалия век заразила 51 човека с коремен тиф. Името ѝ станало нарицателно за човек, който разнася зараза, в пряк и преносен смисъл. - Бел. прев. , стига да му плати в брой допълнителната сума за размяната. Така че трийсет минути след като напуснаха Проспъръс, Диксънови потеглиха от паркинга в пътнически ван GMC Savana със 160 000 км на брояча и спряха само в покрайнините на Медуей, за да се обадят на Магнъс и Даян и да им кажат, че идват. Ванът беше грозен като контейнер за смет, но можеха да спят в него, ако трябва, а бог знае още колко време щяха да са на път и колко надалече щеше да се наложи да отпътуват. Не можеха да останат задълго у сестрата на Ерин.