Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Имаше и нещо още по-лошо: с падането на нощта пред прозореца му се събираха Безплътните хора. Той ги бе лишил от живот и бе върнал техните души на създателя им. Онова, което бе останало от тях, се навърташе около него не само заради заблудата, че единствено той е причинил страданията им - мъртвите понякога се самозаблуждават, досущ както живите, - а и защото можеше да увеличи броя им. Това бе единствената им утеха: че и други може да страдат, както са страдали те. Но сега усещаха слабостта му, уязвимостта му, а с това идваше и ужасната, извратена надежда: че Колекционера ще бъде изтрит от лицето на Земята и със смъртта му може би ще дойде забравата, за която копнеят.

Нощем се събираха между дърветата, кожата им - сбръчкана и покрита с петна като стар болен плод, и чакаха, изгаряха от желание детективът и неговите помощници да се нахвърлят върху му.

„Можех да ги убия - мислеше си Колекционера. - Можех да разкъсам Паркър на късчета, както и онези, които се наричат Ейнджъл и Луис. Имаше достатъчно улики срещу тях, които да оправдаят това, достатъчно грехове, които да натежат на везните.“ Може би.

А ако грешеше? Какви можеха да бъдат последствията? Той бе убил техен приятел в пристъп на гняв и в резултат сега положението му не бе по-различно от това на белязано животно, което бяга от дупка на дупка, докато кръгът на ловците се сключва около него. Ако убиеше детектива, приятелите му нямаше да се успокоят, докато не вкарат и него в гроба. Ако убиеше приятелите на Паркър, а оставеше него жив, детективът щеше да го преследва до края на света. Ами ако, по някакво чудо, успееше да убие и тримата наведнъж? Тогава щеше да бъде прекрачена граница и онези, които пазеха детектива от сенките, щяха да довършат започнатото от него и да го ликвидират. Какъвто и избор да направи, краят му щеше да е един и същ: преследването щеше да продължи, докато не го заловят и не му бъде въздадено правосъдие.

Имаше нужда от цигара. На адвоката не му беше приятно, когато пушеше в къщата. Пречело на дишането му. Разбира се, можеше да излезе, но осъзна, че той самият вече се бои да се покаже навън, сякаш дори най-краткият миг невнимание можеше да го погуби. Никога досега не се бе страхувал толкова. Преживяното се беше оказало неприятно поучително.

Колекционера стигна до извода, че не може да убие детектива. Дори ако успееше да го стори и по някакъв начин избегне последствията от своите действия, в крайна сметка тези действия щяха да са насочени срещу Всевишния. Детективът бе важен. Той имаше да играе роля в онова, което предстоеше да стане. Той беше човек, в това Колекционера вече бе сигурен, но в него имаше нещо, което му бе невъзможно да разбере. Някак си, по някакъв начин той бе докоснал Бога или бе докоснат от него. Оцелял бе след толкова много премеждия. Привличал бе злото и всеки път го бе побеждавал. Имаше същества, които се бояха от Колекционера, но още повече се бояха от детектива.

Нямаше решение. Нямаше изход.

Затвори очи и усети злорадото тържествуване на Безплътните хора.

Адвокатът Елдрич включи компютъра и се върна към настоящата си задача: възстановяването на архивите. Обикновено вървеше по азбучен ред, но ако неочаквано си спомнеше някое име или подробност, отваряше отделен файл и вкарваше новата информация. Ролята на документите на хартия почти се изчерпваше със стимулирането на паметта: всичко важно се пазеше в мозъка му.

Ушите го боляха. Слухът му бе увреден при експлозията, която уби жената и унищожи архивите му, и сега имаше непрекъснато и пронизително пищене в ушите. Увредени бяха и някои от нервите на крайниците му, което предизвикваше спазми в краката, когато се мъчеше да заспи, а пръстите на ръцете му се сгърчваха и сковаваха, когато пишеше - на ръка или на клавиатурата - твърде дълго. Състоянието му посте -пенно се подобряваше, но беше принуден да се справя без необходимите физиотерапия и консултации с лекар, защото Колекционера се опасяваше, че ако се покаже, детективът може да се изсипе на главите им.

„Нека дойде - мислеше си Елдрич в най-тежките моменти, когато лежеше нощем буден и едва ли не чувстваше как мускулите на краката му започват да се късат от мъчителните спазми или пък пръстите му се сгърчваха толкова силно, че очакваше костите да пробият кожата. - Нека дойде и нека най-сетне сложим край на всичко това.“ Но успяваше някак да си открадне достатъчно сън, за да може да продължи, и всеки ден се опитваше да убеди сам себе си, че забелязва облекчение на страданията: по-големи промеждутъци между появите на спазмите на краката - както дете, което брои секундите между гръмотевиците, за да се успокои, че бурята отминава; малко по-добър контрол над пръстите - като пациент с трансплантация, който се учи да си служи с нов крайник; и лек спад в силата на пищенето в ушите - надежда, че лудостта може да бъде държана на разстояние.