Джон Коннолли - Вълкът през зимата

тате

и тя съдържаше в себе си изгледите за живот и надеждата за смърт, за край и начало, за любов и раздяла, спокойствие и гняв - всичко това обвито в две прошепнати срички.

Вече се хвърлях на пода, когато ме улучи първият изстрел от ловна пушка и сачмите откъснаха кожата от гърба ми, косата от черепа ми, плътта от костите ми. Горях. Намерих сили да ритна вратата и я затворих, но вторият изстрел изби ключалката и по-голямата част от стъклото и ме засипа с трески и отломки. Кръвта ми покриваше пода и когато опитах да се изправя, краката ми се хлъзгаха. Дотътрих се някак до коридора и в този момент зад мен проехтяха пистолетни изстрели. Почувствах силата на ударите им в гърба, в рамото и хълбока си. Снижих се отново, болката стана непоносима и реших, че трябва да извия тялото си наляво. Изкрещях, когато паднах на пода, но вече почти бях преминал през прага на офиса. Дясната ми ръка напипа ъгъла на стената и се довлякох вътре. Отново затворих вратата с ритник и успях да седна, подпрял гръб на бюрото. Извадих пистолета. Вдигнах го и изстрелях един куршум. Не знаех какво е уцелил. И не ме беше грижа. Достатъчно бе, че пистолетът е в ръката ми.

- Хайде - казах аз и от устните ми захвърчаха кръв и трески. - Хайде - повторих по-високо, без да зная дали говоря на себе си или на онова, което бе проснато от другата страна на вратата, все едно какво или кой е това. - Хайде - казах за трети път, на приближаващия се мрак, на пръстите, които ми махаха от него, на спокойствието, което идва накрая при всичко мъртво. Над всичко това се носеше пронизителният вой на алармата.

Стрелях отново и в отговор два куршума пробиха вратата. Единият мина встрани.

Другият не.

- Ела...

Вълкът вдигна очи към мъжете, които го заобикаляха. Опитал бе да прегризе попадналата в капана лапа, но не беше успял. Вече бе уморен. Времето беше дошло. Озъби се на мъжете, козината около устата му бе напоена със собствената му кръв. Остра горчива миризма раздразни сетивата му, миризма на шум и смърт.

Излая, последният звук, който щеше да издаде някога. В него имаше и предизвикателство, и примирение. Викаше смъртта да дойде при него.

Пушката гръмна и вълкът вече бе мъртъв.

- Дръжте го! Дръжте го!

Светлина. Мрак.

- Господи, изобщо не мога да го задържа в ръцете си, има толкова много кръв. Добре, на три. Едно, две...

- О, за бога.

- Гърбът му е голо месо. Какво, по дяволите, се е случило тук?

Светлина. Мрак.

Светлина. Мрак. Светлина.

- Чувате ли ме?

Да. Не. Видях парамедика. Видях Шарън Мейси зад него. Опитах се да говоря, но от устата ми не излизаха думи.

- Господин Паркър, чувате ли ме?

Светлина. Вече по-силна.

- Останете с мен, чувате ли ме? Останете!

Нагоре. Движение. Покрив. Лампи.

Звезди.

Тъмнина.

Бях мъртъв.

Къщата, по-голяма от повечето съседни, се намираше на невзрачен път по средата между Рехобот Бийч и Дюи Бийч на крайбрежието на Делауеър. Повечето постройки наоколо бяха давани под наем ваканционни вили или летни къщи, използвани от жители на Вашингтон, които имаха малко пари за харчене. Смяната на обитателите бе нещо нормално. Вярно, край пътя имаше шепа хора, които живееха тук целогодишно, но те бяха предимно такива, които си гледат работата и оставят другите да гледат своята.

Значителна част от къщите в района бяха собственост на гей двойки, защото Рехобот отдавна се беше превърнал в един от най-толерантните към гейовете курорти на Източния бряг. Това може би бе изненадващо, при положение че Рехобот бе основан през 1873 година от преподобния Робърт У. Тод като лагер за срещи на методисти. Идеята за религиозна колония на преподобния Тод обаче не просъществувала дълго и към 1940 година холивудската гей тълпа вече си устройвала шумни купони в имението на Дюпон край океана. През петдесетте години се появил барът „Пинк Пони“, а после, през шейсетте, отворили врати „Плезънт Ин“ и „Номад Вилидж“, и трите заведения известни с това, че посрещат по-дискретните хомосексуални граждани на окръг Колумбия. През деветдесетте години някои не толкова толерантни жители направиха неуспешен опит да възстановят онова, което доста свободно определяха като „семейни ценности“, като пребиваха от време на време случайни хора само защото са им заприличали на гейове, но с преговори между представители на гей общността, домовладелците и полицията, общо взето, бе сложен край на размириците и Рехобот спокойно влезе в ролята не само на „национална лятна столица“, но и на „национална лятна гей столица“.