Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Станах да си вървя. И тогава Уилямсън ми връчи книгите от бюрото си.

- Реших, че това може да ви е интересно - каза той. - Просто прескочете до пощата и ми ги пратете, когато свършите с тях.

Ето пак „прескочете“. Той ме хвана, че се усмихвам.

- Нещо смешно ли казах?

- Просто се чудех колко ли момичета сте свалили в Съединените щати с този ваш английски акцент.

Уилямсън се засмя.

- Той май наистина ме е правил доста популярен. Дори подозирам, че съпругата ми, която беше твърде висока топка за мен, ме е взела тъкмо заради него.

- Признак на остатъчно колониално преклонение пред потисника.

- Казано с езика на магистър по история.

- Не, не аз, а Уорънър каза нещо подобно, когато се запознахме. Направи аналогия между работата на детектива и историческото изследване.

- А нима не са всички разследвания исторически? Престъплението е извършено в миналото, а разследването се прави в настоящето. Като един вид разкопки.

- Не усещате ли да се задава нова студия?

- Знаете ли, може и да напиша нещо все пак.

Разлистих първата книга. Тя беше пълна със снимки и рисунки.

- О, има и картинки - казах.

- Ако оцветите някоя от тях, може да се наложи да проведем дълъг разговор.

- Един последен въпрос?

- Казвайте.

- Защо толкова много от тези лица са заплашителни или враждебни?

- От страх - отвърна Уилямсън. - Страх от силата на природата, страх от старите божества. А може и ранната църква да е намирала в тях точен израз на една метафорична концепция: radix malorum , „Коренът на всяко зло“. Адът, ако сме приели да вярваме в него, е под краката, а не над главите ни. Трябва да се дълбае много надълбоко, за да бъде намерен, но за християните, които са имали отколешна връзка със земята, не е било трудно да възприемат представата за влиянието на злото, внушавана посредством преплетени корени и пълзящ бръшлян, или пък лица, оформени от нещо заровено дълбоко в земята, които опитват да си изградят физически образ от всевъзможни подръчни материали. Но богът, изобразен по стените на черквата в Проспъръс, няма нищо общо с християнството. Много по-стар е и е далече от идеята за добро и зло. Той просто съществува.

- Звучите така, сякаш едва ли не и вие самият го вярвате.

- Може би понякога ми е по-лесно да разбера как човек може да си измисли и да повярва в бог от дърво и листа, бог, който се е формирал, както се е формирала природата около него, отколкото в брадат старец, който живее на облак в небето.

- Това брои ли се за криза на вярата?

Той отново се засмя.

- Не, само за естествено последствие от изследването на всяка страна от религиозната вяра и от опитите да преподаваш колко е важно да бъдеш толерантен в свят, в който толерантността се свързва със слабост и ерес.

- Нека позная: вие и Майкъл Уорънър не сте постигнали пълно единомислие по въпроса.

- Не. Той не проявяваше враждебност към другите форми на религия, само незаинтересованост.

- Когато го видя отново, да му предам ли поздрави от вас?

- Бих предпочел да не го правите - отвърна Уилямсън.

- Страхувате ли се?

- Много. И вие би трябвало да се страхувате. - Той вече не беше разсеян, вече не се усмихваше. - Едно от предизвикателствата, пред които обичам да изправям студентите си през първия им учебен час, е играта на асоциации. Карам ги да запишат всички думи, положителни и отрицателни, които им идват наум, когато мислят за бог. Понякога получавам цели страници, друг път няколко думи, но Уорънър беше единственият, който написа само една. Тази дума бе „глад“. Той и другите като него се прекланят пред гладен бог, господин Паркър, а от бог, който гладува, не може да се очаква нищо добро. Абсолютно нищо добро.

Потеглих обратно към Скарбъро, но преди да вляза в града, спрях на „Пайн Роуд“ до големия магазин на „Бул Мус Мюзик“ и рових по рафтовете цял час. Беше отчасти за удоволствие и отчасти, за да се поразсея. Чувствах, че по отношение на Проспъръс съм стигнал до задънена улица, а разговорът с Уилямсън само бе потвърдил собствените ми подозрения, без да предложи нови идеи за посоката на разследването ми.

Не бях по-близо до намирането на Ани Бройър, отколкото в началото, и започвах да се питам дали не греша, като приемам, че всичко, което съм научил през изтеклата седмица, е полезно, та дори и вярно: възрастна семейна двойка, синя кола, бегло споменато предложение за работа в Проспъръс пред жена с умствения капацитет на дете и бездомник, обсебен от барелефите на стара черква. Всяко късче от информацията, която бях събрал, можеше да бъде оспорено и беше напълно възможно през следващите дни и седмици Ани Бройър да се появи в Бостън, в Чикаго или в Сиатъл. Дори направената мимоходом забележка на Морланд, че Ани е бивша наркоманка, можеше да бъде обяснена, ако се е обадил в Портланд или Бангор още след първото ми посещение в града. В очите на някои хора вече бях нарушил най-важното правило при провеждането на едно разследване: не приемай нищо за даденост. Не създавай схеми на поведение там, където няма такива. Не си измисляй история, към която после да нагаждаш доказателствата. От друга страна, всички разследвания изискваха да си изградиш хипотези, да докажеш извършването на престъпление и да си представиш веригата от събития, които може да са довели до него. Разследването не беше само въпрос на историческо проучване, както бе казал Уорънър. То бе въпрос на вяра, както в собствените способности, така и в това, че правосъдието е възможно в свят, който е подчинил справедливостта на закона.