Джон Коннолли - Вълкът през зимата

От стрелбата бяха минали два дни.

- Побиват ме тръпки от него - каза Ейнджъл.

- Този човек кара всекиго да настръхне - съгласи се Луис. - Има мъртъвци, които биха излезли от гроба, ако разберат, че са погребани редом с него.

- Защо обаче тук?

- А защо не?

- Сигурно си прав. От колко време се крие в тази къща?

- От две седмици, ако е вярно онова, което чух.

Местонахождението му бе коствало на Луис значителна сума пари, плюс услуга, която никога повече не можеше да поиска. Не му се свидеше. Това бе лично.

- Уютно е - каза Ейнджъл, - по дикенсовски. Някак си му отива. Имаш ли представа къде е бил през всичките тези години?

- Не. Свикнал е да се мести насам-натам.

- Не е имал кой знае какъв избор. Сигурно не си е спечелил много приятели с тази негова професия.

- Да, сигурно.

- В края на краищата и ти нямаш приятели.

- Да.

- Освен мен.

- Да. Като стана дума...

- Върви си го начукай.

- Може би това е другата ми алтернатива.

Ейнджъл се взираше в сградата и сградата сякаш се взираше в него.

- Странно, че се появява тъкмо сега.

- Да.

- Знаеш ли какво е правил, докато го нямаше?

- Каквото е правил винаги: причинявал е болка.

- Може би си мисли, че това ще отнеме малко от собствената му болка.

Луис погледна приятеля си.

- Знаеш ли, превръщаш се в истински философ в най-неочакваните моменти.

- Аз съм роден философ. Просто невинаги имам желание да споделям мислите си с други хора, това е. Мисля, че може би съм стоик, стига да знаех какво точно означава това. Така или иначе, харесва ми как звучи.

- Що се отнася до предишното ти съждение, той изпитваше удоволствие да причинява болка и да гледа как други я причиняват още когато той самият не страдаше.

- Ако човек вярва в някакъв бог, би могъл да реши, че това е божие наказание.

- Карма.

- Да, това също.

Дъждът продължаваше да вали.

- Знаеш ли - каза Ейнджъл, - в този навес има дупка.

- Да.

- Това е като метафора, или нещо от този род.

- Или просто дупка.

- Ти не носиш поезията в сърцето си.

- Да.

- Мислиш ли, че той знае, че сме тук, отвън?

- Знае.

- И?

- Искаш да почукаш ли? Заповядай.

- Какво ще стане?

- Ти ще умреш.

- Мислех си, че ще е нещо такова. Значи, ще чакаме.

- Да.

- Докато?

-Докато той отвори вратата.

- И?

- Ако се опита да ни убие, ще знаем, че е замесен.

- А ако не се опита, значи не е?

- Не, значи, че просто е по-умен, отколкото съм очаквал.

- Ти каза, че не познаваш по-умен човек от него.

- Точно така.

- Това не вещае нищо добро за нас.

- Да.

Откъм отсрещната страна на улицата се чу шум: звук от ключ, който се превърта в ключалка, и резе, което се вдига. Ейнджъл се премести надясно, пистолетът вече беше в ръката му. Луис тръгна наляво и бе погълнат от мрака. В коридора бавно изгря светлина, видима през пукнатото стъклено полукълбо над по-малката от двете врати. Тя се отвори бавно и откри огромен мъж, застанал на прага. Той остана съвсем неподвижен, с леко отделени от тялото ръце. Ако Ейнджъл и Луис бяха искали да го убият, това щеше да е най-добрата възможност. Посланието изглеждаше ясно: онзи, с когото бяха дошли да се срещнат, искаше да говори с тях. Нямаше да има убити.

Още не.

Погледът на Ейнджъл се местеше между закритите с капаци прозорци на горния етаж на аптеката и входа към „Хънтс Лейн“ откъм „Хенри Стрийт“. „Хънтс Лейн“ бе улица без изход. Ако това беше капан, нямаше да имат никаква възможност за бягство. Ейнжъл бе попитал Луис как ще се приближат до целта, изказвайки гласно съмнението дали няма да е по-добре, ако единият от двама им остане на „Хенри Стрийт“, докато другият влезе в „Хънтс Лейн“, но Луис не се бе съгласил.

- Той знае, че идваме. Той е последният.

- Което ще рече?

- Че ако това е капан, ще го щракне много преди „Хънтс Лейн“. Ще сме мъртви още щом стъпим в Бруклин. Само че няма да знаем, докато ножът на гилотината не падне.

Нищо от това не звучеше успокояващо. Ейнджъл бе виждал този човек само веднъж, когато беше опитал да вербува Луис - а следователно и него самия - за своите цели. Споменът за тази среща така и не бе избледнял. Чувствал се беше отровен от нея, сякаш, дишайки един и същ въздух с този човек, бе заразил своя организъм завинаги.

Луис отново се появи. Държеше пистолета си вдигнат, насочен право в силуета на входа. Човекът направи крачка напред и включилата се от движението лампа светна над главата му. Наистина беше огромен, главата като внушителен паметник над раменете, гръдният кош и ръцете - невъзможно масивни. Ейнджъл не разпозна лицето му, а с положителност щеше да помни, ако бе виждал подобно чудовище. Черепът му бе гол, целият набразден с белези, очите му - много светли и кръгли, като наврени в лицето варени яйца. Беше изключително грозен, сякаш Бог бе създал възможно най-грозното човешко същество и след това го бе фраснал в лицето.