Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Морланд дръпна продължително от цигарата и се замисли за вълците.

Вълкът надуши месото. Вятърът носеше миризмата му. Когато тя стигна до него, той си почиваше, скрит под паднало дърво, спеше трескаво и на пресекулки заради болката. Само бе гризнал от мъртвия елен, който му бе позволено да отнесе. Вкусът на месото не беше добър, развален бе от начина, по който е умряло животното.

Вълкът се надигна полека. Винаги се чувстваше скован, когато се изправяше, дори когато бе лежал кратко време, но обещанието за прясно месо беше достатъчен стимул.

Съпровождан от пълната луна на небето и миризмата на кръв във въздуха, той закуцука на юг.

Томас Соулби бе този, който повика Морланд и Уорънър да се върнат в къщата. По това време Морланд вече беше изпушил една цигара и бе запалил втора. Пердетата на прозореца в дневната помръднаха и той зърна лице, което надничаше навън към него. Може би беше Хейли Кониър, но не бе сигурен. Стъпка недопушената втора цигара в чакъла и му мина през ума да я остави там, та дъртата кучка да я намери на сутринта, но се отказа. От дребнавостта нямаше полза, при все че носеше кратко удовлетворение.

Соулби го подуши, когато влезе вътре.

- Тя ще усети миризмата на цигарите - каза той. - Едно е да изпушиш тайничко някоя, друго е да внесеш доказателството в дома ѝ.

Морланд не го погледна. Не искаше Соулби да види отчаянието му, мрачното му усещане, че е важно, по-важно от всичко, да оставят детектива на мира. Колкото по-дълго бе крачил и пушил, толкова повече се бе ужасявал от онова, което имаше да става.

- Ще ѝ замириша още по-лошо, когато всичко това приключи - каза той. -Целият град ще замирише на кръв.

Соулби дори не се опита да отрече.

Морланд разбра какво са решили още щом влезе в трапезарията. Предполагаше, че е знаел дори и преди да ги остави на разискванията им, но отмъстителното тържествуващо изражение върху онази част от лицето на Кинли Ноуел, която не бе скрита от маската, не оставяше и най-малко съмнение.

Сега, когато победата ѝ беше осигурена, Хейли Кониър благоволи да смекчи отношението си към своя полицейски началник - защото, разбира се, тя мислеше за него и за всичко останало именно по този начин: „нейният“ полицейски началник, „нейният“ градски съвет, „нейният“ град. Почака го да седне на мястото си и се усмихна с маниера на работодател, който се готви да съобщи лошата новина на провалил се кандидат за работа.

- Решихме да се заемем с детектива - каза тя.

- Ще има последствия - напомни Морланд.

- Взехме предвид тази възможност. За виновен ще бъде посочен... друг.

Морланд забеляза, че пред Кониър имаше празен лист. Докато я гледаше с недоумение, тя извади от джоба на жилетката си химикалка, начерта на листа някакъв символ и безмълвно му го подаде.

Морланд не докосна листа. Не беше и нужно, защото виждаше достатъчно ясно онова, което бе нарисувала тя, а и не желаеше да го докосва. Кониър бе нарисувала тризъбец. Символът на Вярващите. Една и бездруго трудна и опасна ситуация беше на път да стане катастрофална.

- Ще разберат, че сме ние - каза Морланд.

- Прав е - подкрепи го Соулби. Той изглеждаше наистина изплашен. Очевидно този елемент от плана на Кониър не беше обсъждан. - Това излиза от рамките на здравия разум.

- Няма да разберат, ако внимаваме - каза Кониър. - А ние винаги внимаваме.

Беше лъжа, но Морланд не ѝ го натякна. Ако наистина бяха внимавали, детективът никога нямаше да дойде в техния град.

Ноуел свали маската.

- И какво, ако се разбере, че сме били ние? - изхриптя той. - Вярващите без друго не бяха много, а детективът се погрижи за онези, които бяха останали.

- Не знаем това със сигурност - каза Морланд. - Може да има и други. Те се крият. Това е в природата им. Освен това остава въпросът за Крепителите. Те винаги са поддържали връзка с Вярващите. Дори е възможно между тях също да има Вярващи. Можели са да предприемат нещо срещу детектива, но са предпочели да не го правят. Решението да го премахнем вместо тях може да не бъде прието добре.

- Вината няма да падне върху нас - държеше на своето Кониър.

- Не можеш да бъдеш сигурна - възрази Морланд.

Почувства надигащия се пристъп на мигрената. Разтърка слепоочията си, сякаш това можеше някак да предотврати болката и повдигането. Беше уморен. Трябваше просто да си затваря устата, защото тази дискусия бе безполезна. Битката беше загубена, а скоро щеше да бъде загубена и войната.

- Прав си: не мога да бъда сигурна - рече Кониър.