Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Около него градските съветници размишляваха над онова, което бе казал. Не можеше да прецени дали думите му са имали някакво въздействие.

- Благодаря и на двама ви за участието ви в дискусията - каза Кониър. - Бихте ли почакали навън, докато вземем решение?

Двамата мъже станаха и излязоха. Уорънър се загърна плътно в палтото си, пъхна ръце в джобовете и седна на верандата. Странно, но Морланд имаше чувството, че нещичко от собствените му предупреждения бе проникнало през черупката от сляпа вяра и измамна самоувереност на Уорънър. Виждаше го в изражението на пастора. Той живееше, за да пази своята черква. За него трайната сигурност и благосъстоянието бяха само съпътстващ продукт на мисията му. Едно бе да дадеш съгласието си за убийството на бездомник, който няма да липсва на никого и за когото никой не ще скърби; съвсем друго беше да се забъркаш в покушение срещу опасен човек, което може да има лоши последствия, независимо дали ще успеят да го убият, или не.

- Стръв - рече Уорънър.

- Моля?

- Ти каза, че детективът е готов да употреби себе си като стръв. Защо човек ще се излага на такава опасност, особено пък заради някого, когото дори не познава?

- От чувство за справедливост може би. Светът извън границите на нашия град не е чак толкова покварен, колкото ни се иска да вярваме. В края на краищата погледни колко покварени сме станали ние самите.

- Ние правим каквото е нужно.

- Няма да продължи още дълго.

- Защо казваш това?

- В днешния свят няма да можем да живеем повече, както сме свикнали. Накрая ще ни хванат.

- Значи, мислиш, че трябва да спрем?

- Можем сами да спрем, а може и да ни спрат. Първото вероятно ще е по-малко болезнено.

- А старият бог?

- Какво е богът без вярващи? Само мит, който чака да бъде забравен.

Уорънър зяпна. За него това бе богохулство.

- Но какво ще стане с града?

- Градът ще оцелее. Просто ще стане град като всички останали.

Злъч се надигна и заседна в гърлото му. Горчивината изкара сълзи в очите му. Възможно ли беше изобщо Проспъръс да стане някога нормален град? Кръвта се беше просмукала твърде дълбоко в него. Целият беше омазан в червено и в грях.

- Не - каза Уорънър, - никога няма да стане като другите.

Морланд бе сигурен, че пасторът не беше разбрал за какво става дума.

- Не отговори на моя въпрос - продължи Уорънър. - Някаква неясна идея за справедливост не е достатъчна, за да се обяснят действията на този човек.

- Справедливостта никога не е неясна - отвърна Морланд. - Просто изглежда такава през призмата на закона. А колкото до този човек...

Морланд бе мислил много за детектива. След като го беше проучил, имаше чувството, че в известен смисъл почти го разбира. Когато заговори отново, думите му бяха адресирани колкото към Уорънър, толкова и към самия него.

- Не мисля, че той се бои да умре. Той не търси смъртта и ще се бори с нея до последния миг, ала не се страхува от нея. Мисля, че страда. Наранен е дълбоко от преживяната загуба и тази рана няма да заздравее. Когато дойде за него, смъртта ще сложи край на мъките му. А дотогава нищо, което някой би могъл да му причини, няма да е по-лошо от онова, което вече е преживял. Това го прави страшен враг, защото може да понесе повече от своите неприятели. А нещата, които е правил, рисковете, които е поемал заради други хора, са му спечелили съюзници, някои от които може би са дори по-опасни от него, защото нямат неговите нравствени скрупули. Ако има някаква слабост, тя е, че е морален човек. Стига да е възможно, той ще направи онова, което е правилно, онова, което е справедливо, и ако извърши нещо лошо, ще поеме вината си.

- Ти го уважаваш.

- Трябва да си глупак, за да не го уважаваш.

- Но говориш така, сякаш почти го харесваш.

- Да - отвърна Морланд. - Може би дори повече, отколкото себе си.

Той слезе в градината на Хейли Кониър и запали цигара. Тя не би одобрила това, но му бе все едно. Дали му бяха да разбере къде му е мястото, колко маловажна е ролята му в делата на града и колко илюзорна е властта му. След като всичко това свърши, той щеше да е принуден да подаде оставка. Ако имаше късмет, съветът щеше да я приеме и да му разреши да вземе семейството си и да си тръгне. Иначе щеше да е принуден да остане в града като жалка фигура, която не става за друго, освен да съставя актове за неправилно паркиране и превишена скорост.

Макар че можеше да е и по-зле.

Морланд усещаше, че наближава краят на всичко, усещал го бе през цялото време, откакто момичето бе застреляно. Пристигането на детектива само бе подредило логично всичко онова, което и без това знаеше. Проспъръс нямаше да се възроди дори с идването на пролетта. И може би така бе най- добре.