Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Южно от града улови миризма на елен. Следата бе стара, но вълкът разпозна болката и паниката, белязали последните мигове на елена. Спря, станал по-предпазлив. Еленът бе умрял ужасен и под сладката миризма на плячка вълкът усети и друга, която му бе непозната, но въпреки това караше сетивата му да бъдат нащрек. Никакви хищници не представляваха заплаха за вълка - освен човека. Заради храна бе готов да влезе в схватка дори с гризли, веднъж глутницата му бе изяла потънала в зимен сън черна мечка. Страхът, който изпитваше сега, му напомняше страха от човека, но това, което усещаше тук, не беше човек.

Обаче миризмата на елена не му позволяваше да спре. Долепи уши до главата, изви гръб и в този момент покрай него премина шумно кола. После светлината изчезна, шумът заглъхна и той продължи да върви между дърветата, докато накрая стигна до поляна.

На поляната имаше дупка. До нея, почти покрит от корени и клони, лежеше еленът. Вълкът присви очи и сви уши. Опашката му сочеше право назад, успоредно на земята. Заплахата идваше от дупката. Вълкът оголи зъби, козината му настръхна. Миризмата на елена заливаше сетивата му. Готов бе да се бие, за да се нахрани.

И тогава опашката му се раздвижи, скри се цялата между краката. Той изплези език, сниши задницата си с все още вперени в дупката очи, но муцуната му сочеше нагоре. Гърбът му отново се изви, точно както когато премина колата, ала този път това не показваше страх, а активно покорство, уважение, което едно животно засвидетелства на по-силното от него. Накрая вълкът доближи, като внимаваше да стои на разстояние от дупката. Тръните, омотани около задните крака на елена, се махнаха лесно, когато дръпна мъртвото животно. Въпреки умората и глада, не започна да яде, преди да замъкне плячката колкото можеше по-надалече от дупката в земята.

Мирисът на опасност отслабна. Заплахата от доминиращото животно започваше да се губи, ставаше все по-далечна.

Потъваше все по-навътре в земята.

Звънецът в къщата на началник Морланд иззвъня. Съпругата му тръгна към вратата, но той каза, че сам ще отвори. Почти не бе разговарял с нея, откакто се беше прибрал, и още не бе вечерял със семейството си. Жена му не каза нищо, не възрази. Съпругът ѝ рядко се държеше така и когато го правеше, обикновено имаше сериозни причини и тя бе достатъчно умна да не му го натяква.

На стълбите пред вратата стоеше Томас Соулби. Придружаваше го мъж, когото Морланд не познаваше. Той носеше тежки кафяви ботуши, а тялото му бе скрито под пластове дрехи. Червената му брада беше гъста, прошарена тук-там с бяло. Той държеше в ръката си вълчи капан на дълга верига.

Двамата посетители влязоха в къщата и вратата се затвори безшумно зад тях.

Hиe, хората, се боим от звяра във вълка, защото не разбираме звяра в самите себе си.

Джералд Хаусман

Meditations with the Navajo

Събраха се в дома на Хейли Кониър, както винаги, когато трябваше да се обсъдят тайно особено важни въпроси. Градският съвет редовно провеждаше публични срещи, но дневният им ред се уточняваше предварително и щекотливите теми решително се избягваха. Освен това тези събрания бяха открити само за гражданите на Проспъръс след осуетения опит на Юклид Дейнс да запише едно от тях. Тъкмо след този инцидент покойният Бен Пиърсън бе поискал, и то не на шега, Дейнс да бъде убит. Ако беше се стигнало до гласуване в съвета, предложението му положително щеше да бъде прието единодушно.

Люк Джоблин пристигна пръв в къщата на Хейли, придружен от Кинли Ноуел. Сред смъртта на Бен Пиърсън Кинли бе излязъл от болницата по собствено желание. Все още бе слаб, дишането му бе затруднено и плитко, но влезе в къщата на собствените си крака, само с помощта на проходилката, която използваше от десетина години, че и повече. Джоблин носеше респиратора му. После дойде Томас Соулби, след него и Колдър Айтън. Хейли бе най-внимателна с Колдър, чието лице издаваше скръбта му от загубата на Бен. Докато сядаше безмълвно на мястото си - до празния стол от дясната му страна, стола, на който винаги бе седял Бен Пиърсън, - тя му прошепна нещо.

Пастор Уорънър пристигна едновременно с началник Морланд. Ако не знаеше за враждебността, която съществуваше помежду им, Хейли като нищо можеше да ги заподозре в заговорничене, но когато отвори, двамата стояха пред вратата на неестествено голямо разстояние един от друг, а езикът на телата им издаваше недвусмислено взаимната неприязън. Тя знаеше, че през деня Морланд е бил в гората и заедно с Абът, ловеца, доведен в града от Соулби, е залагал капани за вълка. Изглеждаше уморен. „Добре“, помисли си тя: това можеше да го направи по-сговорчив. Хвана го под ръка, докато минаваше покрай нея, и направи знак на Уорънър да влезе в трапезарията. Уорънър я послуша. Не го тревожеше онова, което Хейли Кониър можеше да каже на Морланд в негово отсъствие. Дори след последното заседание, когато тя бе взела страната на Морланд. Продължаваше да е сигурен в своите позиции като духовен наставник на Хейли.