Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Изскочи от гората, видя нарушителя и извика:

- Хей! Това е частна собственост и свещена земя. Нямате право да влизате тук.

Непознатият се обърна и щом го видя, пастор Уорънър веднага разбра, че неприятностите на града току-що значително са се увеличили.

Наблюдавах Уорънър, докато идваше към желязната ограда, която заобикаляше гробището. Той дишаше тежко и кървящата драскотина на врата цапаше яката на ризата му.

- Какво правите в гробището? - попита той.

Тръгнах към него. Той следеше внимателно приближаването ми.

- Същото, както и миналия път - отвърнах. - Опитвам се да намеря изчезнало момиче.

- Тя не е тук, а вие смущавате покоя на мъртвите.

Заобиколих килнат на една страна каменен кръст. Имената и датите на него бяха толкова стари и избледнели, че изобщо не можеха да бъдат прочетени.

- Така ли? Аз пък стигнах до извода, че е много трудно да събудиш мъртвите, освен ако не са били чак толкова мъртви.

- Това не е нито мястото, нито времето за шегички, господин Паркър. Градът ни премина през труден период.

- Известно ми е, господин Уорънър. И съм напълно сериозен.

Вече стоях срещу него. Ръцете му се вкопчиха в оградата толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. Обърнах се надясно и продължих да вървя, принуждавайки го да крачи редом с мен.

- Портата е от лявата ви страна - каза той.

- Знам. Така влязох.

- Тя е заключена.

- Била е заключена. Аз я намерих отворена.

- Лъжете.

- Предполагам, че можете да се обадите на началник Морланд, за да я изследва за пръстови отпечатъци. Или просто да си купите по-добър катинар.

- Наистина смятам да се обадя на началник Морланд - каза Уорънър. - Ще му кажа да ви арестува за влизане без разрешение.

Ръцете му преровиха джобовете за телефона, но без резултат. Предложих му моя.

- Обадете му се, ако държите, само че аз и без това възнамерявах да го посетя отново, след като приключа тук.

Видях, че Уорънър се изкуши да вземе телефона, но дори и той можеше да се сети колко абсурдно ще е това. Заплашването с намеса на полицията не бе особено ефикасно, когато заплашваното лице не е нищо повече от посредник, готов сам да повика полицията.

- Какво искате, господин Паркър? - каза той.

Спрях пред дупка в земята. Беше подобна на онази, която Юклид Дейнс ми бе показал в близост до границата на своя имот.

- Питах се какво ли може да е това?

Натъкнал се бях случайно на нея - по-точно, едва не си бях счупил глезена в нея.

- Това е лисича дупка - отвърна той.

- Така ли?

Коленичих и я разгледах. Около използваната бърлога обикновено има следи от влизанията и излизанията на животното, но тук нямаше.

- Голяма е за лисича дупка и не виждам никакви лисичи следи.

- Дупката е стара - рече Уорънър. Враждебността бликаше на вълни от него.

- Много ли стари дупки имате тук?

- Може и да са много. Не съм си губил времето да ги броя. Казвам ви за последен път, искам да се махнете оттук. Веднага.

Ако и двамата бяхме деветгодишни и се намирахме в училищния двор, можех да го приканя да ме принуди насила или да го попитам какво ще направи, ако откажа, обаче не ми се виждаше редно да правя това в гробище, пък и още не го бях ядосал достатъчно. Той ме последва обратно до портата и след като се върнах откъм правилната страна на оградата, разгледа катинара. Не ми се беше наложило да го разбивам: двете десетилетия приятелство с Ейнджьл ми бяха дали основни познания в боравенето с шперц. Уорънър промуши веригата през портата и оградата и я заключи.

- Искате ли да ме последвате до полицейското управление? - попитах.

- Не - каза Уорънър. - Знам, че ще идете там. Имате да задавате още въпроси, нали? Защо просто не ни оставите на спокойствие?

- Въпроси остават винаги, дори когато нещата приключат. Това си върви със занаята.

- И с това, че си задник, който не може да остави един град да скърби за своите мъртви ли?

Той изрече с наслада думата „задник“. Наричали са ме и с по-обидни думи, но ми се случваше за първи път от човек с научна степен по богословие.

- Не, с това, че съм човек. И вие трябва да опитате някой път, господин Уорънър - или пастор Уорънър, или каквато друга титла сте решили да си пришиете. Вашите мъртви вече не се нуждаят от нищо и скръбта ви няма да им помогне. Аз търся изчезнало момиче. Ако е живо, то е в опасност. Ако е мъртво, някой друг е в опасност. Бих казал, че като лице, което твърди, че е божи човек, в момента сте насочили състраданието си в погрешна посока.

Уорънър пъхна ръце в джобовете на джинсите си, сякаш се боеше от онова, което иначе би могъл да ми причини. Той бе едър мъж, а и силен. Ако ме докопаше, щях да пострадам. Разбира се, щях да разбия едното му коляно, преди да стигне толкова близо, но това нямаше да изглежда добре в служебната ми характеристика. Все пак цялата му тежест беше върху левия крак, който беше изпънат като колец. Ако помръднеше, щях да реагирам.