Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Юклид ми позвъни на третия ден, когато Проспъръс вече започваше да изпада от водещите новини.

- Изглежда, Проспъръс е изпразнил вече бъчвата с късмета - каза той. Но гласът му не звучеше тържествуващо, а загрижено.

- Случва се - отвърнах.

- Не и с Проспъръс.

- Предполагам, че просто ще трябва да се справят с положението.

- Тъкмо това ме тревожи. Рано тази сутрин получих обаждане. Човекът не се представи. Гласът беше мъжки, но не го разпознах. Заплаши ме, че моите щуротии няма повече да бъдат търпени и ако не си затварям устата, ме чака дупка в земята. Онази кучка, сестра ми, също. Той го каза, не аз. Аз харесвам сестра си, ако не се брои готвенето ѝ. Бях предупреден също така да не дрънкам много-много пред непознати в „При Бени“.

- Някой те е изпортил.

- В Диърдън пари не се намират под път и над път, така че не бих се учудил, ако са платили на някого да ме държи под око, но мислех, че трябва да знаете за това обаждане. След всичко, което се случи през последните дни, Проспъръс сигурно го е заболяло, а ранените животни нападат.

- Ще го имам предвид. Благодаря ви, господин Дейнс.

Юклид Дейнс каза довиждане и затвори.

Изчаках да върнат у дома и да погребат тленните останки на войниците, преди да се върна в Проспъръс.

Дъщерята на пастор Уорънър беше тази, която го алармира за присъствието на мъж в гробището.

Уорънър почти беше завършил последните дърворезби на последния от кухненските шкафове. Беше извънградска поръчка от банкер в Рокланд и съпругата му, на които дори не им мигна окото, когато им показа приблизителната сметка, макар да беше добавил двайсет процента към и без това високата цена. Последните трагедии и последствията им за града нямаше да го накарат да пропусне крайния срок. Когато нещастията се случиха, той вече имаше аванс от една седмица, за което бе благодарен: не можеше да работи добре със страх в сърцето и по време на тревогите тези дни бе позабавил темпото.

Планирано бе градският съвет да се събере на следващата вечер, след като медийният цирк бе вдигнал шатрите и бе заминал да търси нови страдания и трагедии. Уорънър бе настоявал за по-ранна сбирка, но Хейли Кониър се беше възпротивила. Присъствието на вестниците и телевизионните камери и нежеланото внимание към града, което предизвикваха те, я бяха разтревожили и засилили още повече скръбта и шока ѝ от четирите смъртни случая. Тя и Бен Пиърсън бяха близки, въпреки че се различаваха силно като личности. У Хейли имаше нещо браминско, докато Бен бе земен до мозъка на костите жител на Мейн. За разлика от мнозина други в Проспъръс, Бен Пиърсън не се боеше от Хейли Кониър и тя се възхищаваше от независимото му мислене. То я караше да уважава мнението му повече от това на останалите членове на съвета и обикновено бе склонна да го слуша, когато не се съгласяваше с нея, и да съобразява становищата и действията си с него.

Сега имаше вакантно място в съвета. При нормални обстоятелства останалите членове щяха да посочат имена на подходящи кандидати и да ги предложат на гражданите, за да получат формалната им подкрепа, но Проспъръс беше в криза и не бе време за избори. Съветът щеше да продължи работата си само с петима членове, а Морланд и Уорънър щяха да останат като наблюдатели, които могат да дават съвети и мнения, но нямат право на глас.

Войниците, Валъри Гилсън и Бен Пиърсън бяха погребани в новото гробище на юг. На територията на старата черква не беше погребван никой още от края на предишния век, дори починалите членове на старите семейства, чиито фамилни имена можеха да се прочетат по толкова много надгробни камъни в черковния двор. Бащата на Уорънър бе обявил, че гробището вече е затворено за погребения и никой не бе оспорвал неговото решение. Единствената причина, която беше посочил, бе следната:

Защо да рискуваме да смутим покоя на онова, което почива?

Неотдавна синът му бе издал една още по-ограничаваща разпоредба. Гробището и черквата ставаха забранена територия за всички. Никой не можеше да влиза там и докато медиите бяха в града, Морланд и неговите заместници, подпомагани от най-благонадеждните по-млади граждани, даваха двайсет и четири часово дежурство, за да държат настрана всякакви посетители и репортери. Ако бяха попитали Уорънър каква е причината, той би посочил тази:

Защо да рискуваме да смутим още повече покоя на онова, което и бездруго вече е неспокойно?

Сега при него бе дошла неговата най-малка дъщеря, за да му каже, че някакъв мъж се разхожда между надгробните камъни и фотографира с телефона си черквата. Уорънър беше така вбесен, че дори не отиде до къщата да си вземе палтото, а хукна през гората по риза, без да обръща внимание на студа и на клоните, които го шибаха, докато си припомняше последната фотография от телефона на Валъри Гилсън - снимката на еленче, чиито задни крака са овързани с трънаци, еленче, което е било осакатено и оставено като примамка...