Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Облепиха найлоновото фолио с тиксо, оформяйки три пакета с части от тялото. След това караха на север в продължение на час и погребаха за втори път онова, което бе останало от момичето, далече от Проспъръс. Вонята ги съпровождаше по целия път до града. По-късно, когато се прибраха по домовете си, се сапунисваха, търкаха и стояха под душа, но продължиха да я усещат.

Ерин Диксън почука на вратата на банята петнайсет минути след като бе спряла да чува шума от течаща вода, а съпругът ѝ още не се бе появил. Брайън Джоблин беше заспал във фотьойла край камината. Беше си помислила да го убие. Мислите за убийство напоследък я спохождаха често.

- Хари? - извика тя. - Добре ли си?

От банята се разнесоха хлипове. Ерин натисна дръжката. Вратата не беше заключена.

Мъжът ѝ седеше на ръба на ваната с навит около кръста пешкир, захлупил лице в дланите си. Седна до него и го притисна в прегръдките си.

- Усещаш ли миризмата? - попита той.

Ерин го подуши, помириса косата и кожата му. Усети само дъх на сапун.

- Миришеш приятно - отвърна тя. - Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

- Не.

Тя надникна в коридора пред банята и се ослуша. Хъркането на Джоблин продължаваше да се чува. Затвори вратата, върна се при съпруга си и за всеки случай продължи шепне- шком.

- Мари Несбит ми се обади по телефона, докато онзи задник хъркаше, та се късаше - каза тя.

Мари беше най-близката приятелка на Ерин. Работеше като секретарка в общината и бе потомка на първооснователите, каквито бяха и Диксънови. Съпругът ѝ Арт беше алкохолик, но най-често биваше по-скоро кротък и тъжен, отколкото буен. Ерин отдавна се бе превърнала в нейна довереница и утешителка.

- Каза ми, че в града е идвал детектив и е питал за момичето.

Хари престана да плаче.

- От полицията ли?

- Не, частен детектив, както по телевизията.

- Каза ли кой го е наел?

- Не. Подслушала е само началото на разговора. Не е искала да я видят, че шпионира.

- Как се казва?

- Паркър. Чарли Паркър. Потърсих го в Гугьл на телефона, после изтрих статията. Вестниците са писали за него.

Значи, затова Морланд бе искал тялото на момичето да бъде преместено. Детективът беше дошъл и Морланд се бе уплашил. Не, не само Морланд. Той може да беше началник на полицията, но правеше каквото му каже съветът. Заповедта тялото на момичето да бъде изкопано навярно бе дошла лично от Хейли Кониър, обаче вълкът пръв бе стигнал до него. Първо момичето, после детективът, а сега и вълкът. Тайните на града започваха да се разбулват.

- Хари - каза Ерин, - аз реших: няма да им намирам друго момиче.

Той кимна. Как биха могли, след като бяха освободили предишното? Как брачна двойка, която бе искала, но не ѝ бе отредено да има собствена дъщеря, би могла да участва в заговор за убийство на чуждо дете?

- Ще следят детектива - каза Хари. - Така действат те. Няма да можем да се свържем с него, още не. И вероятно никога.

- Тогава какво ще правим?

- Остава, както ти казах. Ще заминем, и то скоро. След това ще решаваме.

Ерин сграбчи ръката му. Той стисна нейната в отговор.

- Кога?

- След два дни. Не повече.

- Обещаваш ли?

- Обещавам.

Тя го целуна. Устните му се разтвориха под нейните, но преди да успеят да продължат, бяха прекъснати от чукане на вратата и Брайън Джоблин извика:

- Ей, вие двамата, тук ли сте?

Тя отиде и отключи вратата. Джоблин стоеше пред нея с мътни очи, вмирисан на евтината си бира. Той видя Ерин, видя Хари, застанал зад нея с пешкира около кръста, тялото му превито, за да скрие вече започващата да спада ерекция.

- Забавлявате се, а? - каза Джоблин. - Мамка му, имате си спалня. Всички трябва да използваме тази баня, а на мен ми се пикае...

Началник Морланд рядко сънуваше. Този факт му бе любопитен. Разбираше, че всички сънуват, въпреки че след като се събудят, невинаги помнят своите сънища, но в паметта им остават поне части от тях. Съпругата му сънуваше много и помнеше сънищата си едва ли не от начало до край. Той само няколко пъти се беше събуждал с частични спомени за сънуваното. Не можеше да ги свърже с някакви особено трудни или травматизиращи моменти в живота си. Не беше като да е починал баща му и същата нощ да е сънувал или да са го измъчвали кошмари за ужасното преживяване, когато колата му е поднесла на заледен асфалт и едва не се е забил с пълна скорост в канавката с мисълта, че краят му е дошъл. Не бе забелязвал подобна причинно-следствена връзка.

Но онази нощ сънува как двамата с Хари Диксън намират разпръснатите останки на момичето. Легнал си беше късно, защото бе мислил за вълка. Трябваше да повярва на Диксън през първата нощ, когато каза, че е видял животно на пътя. Трябваше да свърже това с разкъсаните чували боклук и с изчезналото куче на Елспет Рамзи, но умът му беше зает с други неща, като момичето с дупка в гърдите, семейство Диксън и техните приказки за трески и парцали и бавното западане на града, което трябваше да се спре.